Пансионът беше руски, при това неприятен. Неприятно беше най-вече дето по цял ден и през голяма част от нощта се чуваха влаковете на градската железница; поради това сякаш цялата сграда бавно беше потеглила нанякъде. Антрето, където бе окачено тъмно огледало с подставка за ръкавици и бе оставен дъбов сандък, в който лесно можеше да блъснеш коляно, се стесняваше в гол, много тесен коридор. От двете му страни имаше по три стаи с черни цифри, налепени по вратите: това бяха просто листове, откъснати от стар календар – шестте първи дни на април. В първоаприлската стая – първата врата отляво – сега живееше Алфьоров; в следващата – Ганин, в третата – самата хазайка, Лидия Николаевна Дорн. Беше вдовица на германски търговец, довел я преди двайсет години от Сарепта и умрял по-миналата година от мозъчно възпаление. В трите стаи отдясно – от четвърти до шести април – живееха старият руски поет Антон Сергеевич Подтягин, Клара – едрогърда госпожица със забележителни синкаво-кафяви очи; и най-сетне – в шестата стая, до чупката на коридора – балетните танцьори Колин и Горноцветов; и двамата по женски прихваха за щяло и нещяло, бяха слабички, с напудрени носове и мускулести прасци. В края на първата коридорна част имаше трапезария с литография на „Тайната вечеря“ на стената срещу вратата и с рогати жълти еленски черепи на другата стена, над издутия бюфет с двете кристални вази, някога най-чистите предмети в цялото жилище, а сега потъмнели от пухкав прахоляк. От трапезарията коридорът свиваше под прав ъгъл надясно: нататък сред трагичните и неароматни дебри се намираха кухнята, килерчето за прислугата, мръсната баня и тоалетната килийка, на чията врата се мъдреха две пурпурни нули, извадени някога от законните си десетици, които навремето са представлявали две различни недели в настолния календар на господин Дорн. Месец подир смъртта му Лидия Николаевна, дребничка, възглуха и малко нещо чудата жена, нае празния апартамент и го превърна в пансион, като при това демонстрира необичайна, леко потресаваща изобретателност относно разпределянето на всички тези части от обзавеждането, които бе получила като наследство. Масите, столовете, скърцащите гардероби и бубунестите диванчета се разпиляха по стаите, които бе решила да дава под наем, а щом по такъв начин се разделиха едни с други, мебелите веднага посърнаха, добиха умърлушен и нескопосен вид като костите от разбишкан скелет. Писалището на покойника, дъбова грамада с желязна мастилница във вид на жаба и с дълбоко като трюм средно чекмедже, се бе озовало в първи номер, където живееше Алфьоров, а въртящото се столче, придобито някога заедно с писалището, сиротно се бе отлъчило при танцьорите, обитаващи шеста стая. Двойката зелени кресла също се бе разделила: едното скучаеше у Ганин, в другото се заседяваше самата хазайка или старият ѝ дакел, черна дебела кучка с прошарена муцунка и провиснали уши, кадифени в крайчетата и като че с пеперудени реснички. А на рафта в стаята на Клара за украшение бяха наредени няколкото първи тома от енциклопедията, докато пък останалите бяха попаднали при Подтягин. Клара бе удостоена и с единствения приличен умивалник с огледало и с чекмеджета; във всяка от другите стаи имаше просто плот с ламаринен леген и със също такава кана. Виж, наложи се креватите да бъдат купени, което госпожа Дорн стори пряко сили не защото ѝ се свидеше, а защото изпитваше някакъв сладък хазарт, някаква домакинска гордост, задето толкова успешно разпределя цялото си предишно обзавеждане, но в дадения случай се ядосваше, че няма как да разреже двойното си легло на нужната бройка части, а нали за нея, вдовицата, бе твърде просторно да спи на него. Тя лично почистваше стаите, при това едва криво-ляво, за готвене хич не я биваше, та бе наела готвачка, страшилището на пазара, огромно червенокосо женище, което в петък нахлузваше малинова шапка и отпрашваше за северните квартали да печели от съблазнителната си едрина. Лидия Николаевна не смееше да влиза в кухнята, изобщо си беше кротичка и плашлива. Случеше ли се да ситни с тъпи крачета бегом по коридора, на наемателите им се чинеше, че тази дребничка, прошарена, чипоноса женица изобщо не е хазайката, а е просто изкуфяла бабичка, озовала се в чуждо жилище. Прегъваше се като парцалена кукла, когато заран набързо смиташе с четката боклука изпод мебелите, сетне потъваше в стаята си, най-малката от всички, а там четеше някакви опърпани германски книжлета или преглеждаше документацията на покойния си съпруг, от която хабер си нямаше. Единствено само Подтягин се отбиваше в тази стая, милваше черния гальовен дакел, пощипваше му ушичките, брадавицата върху прошарената муцунка, мъчеше се да накара кучката да му подаде крива лапа и разправяше на Лидия Николаевна за мъчителната си старческа болест и дето от сума ти време, от половин година вече, кандидатства за виза за Париж, а там живее племенничката му и там дългите хрупкави франзели и червеното вино са много евтини. Старицата кимаше, понякога го разпитваше за другите си наематели и най-вече за Ганин, който според нея никак не приличал на всички руски млади мъже, отсядали в пансиона ѝ. Подир трите месеца при нея Ганин сега се гласеше да напусне, бе ѝ казал дори, че ще освободи стаята тази събота, но не за пръв път решаваше да се изнесе, все отлагаше и оставаше. Та Лидия Николаевна от думите на стария поет бе узнала, че Ганин си има приятелка. В това явно беше проблемът.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа
Напоследък той бе станал отпуснат и мрачен. Та нали съвсем доскоро можеше да ходи на ръце като японски акробат, стройно изпънал нозе и поел напред като платноходка, успяваше да вдигне стол със зъби и да скъса връв със стегнатия си бицепс. В тялото му постоянно пламтеше огън: все му се щеше да се прехвърли през ограда, да разклати стълб, накратко – да се развихри, както се изразявахме на младини. Сега обаче като да се беше разхлабила някаква гайка, дори се бе попрегърбил и си признаваше пред Подтягин, че „като някоя лигла“ страда от безсъние. Не спа добре и през онази нощ срещу понеделника, подир двайсетте минути, прекарани с бъбривия господин в заседналия асансьор. В понеделник заран сума ти време седя гол, стиснал изопнати възхладни ръце между коленете си, стъписан от мисълта, че и този ден ще трябва да навлича риза, чорапи, панталон – всички тези просмукани от пот и прах парцали, – и се сещаше за цирковия пудел, дето изглеждаше ужасяващо, премално жалък. Тази вялост отчасти бе породена от безделие. Сега не му се налагаше особено да се труди, тъй като през зимата бе насъбрал известна сума, от която впрочем сега му оставаха към двеста марки, не повече: изминалите три месеца му бяха коствали скъпичко.
Миналата година, още щом пристигна в Берлин, веднага си намери работа и сетне се труди до януари – много и разнообразно: познаваше жълтеникавия мрак на ранния час, когато човек поема към фабриката; знаеше също как отмаляват краката, след като се натърчиш цели десет версти с подноса в ръце между масичките в ресторанта „Pur Goroi“; познат му беше и какъв ли не друг труд, вземаше на кредит за продан всичко, каквото му попадне – както гевреци, така и брилянтин, така и просто брилянти. Не се гнусеше от нищо: неведнъж бе продавал сянката си като мнозина от нас. Другояче казано, бе участвал в киноснимки извън града като статист, където в набързо скован сайвант с мистичен писък лумваха в светлина чудовищните кръгове на прожектори, насочени като оръдия срещу мъртвешки ярката тълпа статисти, стреляха от упор бял убийствен блясък, озарявайки гримирания восък на застиналите лица, гаснеха с пукот, но дълго още в тези сложни стъкларии доизтляваха червеникави зари: нашият човешки срам. Сделката бе извършена, безименните ни сенки поемаха по света.
Останалите му пари бяха достатъчни да се махне от Берлин. За целта обаче трябваше да скъса с Людмила, а как да скъса – представа си нямаше. Макар да си беше определил срок от седмица и да бе казал на хазайката, че категорично е решил да замине в събота, Ганин чувстваше, че нито тази, нито следващата седмица ще променят каквото и да било. В същото време влечение по нова чужбина го налягаше най-вече през пролетта. Прозорецът му гледаше към релсите на железницата, затова възможността да замине го чоплеше непрестанно. На всеки пет минути къщата сдържано избоботваше и се раздвижваше, сетне облак дим се издуваше пред прозореца, закриваше белия берлински ден, полека се стапяше и тогава отново се провиждаше ветрилото на релсите, стесняващо се в далечината, между черните задни стени на сградите, сякаш отрязани, а над всичко това – небето, бледо като бадемово мляко.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си
Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио
