Край и начало
от Люк Сийгъл, доктор
На следващата вечер отидох да взема Саманта Шварц с рокля на Max Hammer в ръка. Изчаках я, докато се преоблече – изглеждаше невероятно в нея. Странно е да си заобиколен от цялото си семейство на първа среща. Много се притеснявах как ще я представя на роднините. Какво знаех за нея, освен че имаше лош вкус за мъже? Някой все щеше да попита как сме се запознали, а аз не знаех какво точно да отговоря. През цялото време обаче се вдигаха наздравици, хората танцуваха и се разказваха страхотни истории за дядо ми, така че никой нямаше време да любопитства. А красивото момиче действаше като репелент1 срещу всички клюкарки на празненството.
Младите колеги на дядо ми говореха колко много са научили от него и каква чест е било за тях да работят с него. Научили повече неща, отколкото в училището по дизайн в Роуд Айланд, Парсънс или пък в Института по модни технологии. Саманта очевидно го боготвореше. Разказваха как научили думи на идиш – един от тях вдигна дори наздравица на идиш. Друг пък каза, че най-големият комплимент, който е получил по време на работата с дядо ми, бил, когато дядо го нарекъл „mensch“2. Едно момиче разказа за чувството за хумор на дядо ми, който постоянно правел коментари и шеговити забележки за тяхното поколение. Със сълзи в очите продължи да говори за дядо ми и за това как той с удоволствие се научил да изпраща съобщения от телефона си, но когато емотиконите станаха популярни, той се разгневил.
– „Отне ми толкова време да науча добре английски език, а ето, че се връщаме към ерата на пещерните хора и си общуваме с йероглифи!“ – каза тя като имитираше полския му акцент.
Държаха се седем или осем речи. Стаята беше изпълнена със смях, веселие, сълзи от щастие и ръкопляскане. Но когато синът на Макс Хамър помоли дядо ми да каже няколко думи, всички притихнаха.
Морис Сийгъл, дядо ми, разказа историята как, когато бил на тринайсет години, случайно бил спасен на кораба за Америка от Макс Хамър. Говори за първите години в Америка и това колко било важно да изградят живот тук, за да почетат жертвата на тези, които останали в родината им. Когато най-накрая свърши, нямаше и един човек, който да не се беше просълзил. Когато си лекар, си мислиш, че работата ти е много важна, защото от теб зависи спасяването на човешки живот. Но животът на дядо ми и обяснението му какво значи за него да прави рокли за жени, ме свали на земята.
– Седемдесет и пет години правя рокли за жени. Това означава, че седемдесет и пет години съм правил жените щастливи. Седемдесет и пет години съм карал зрели жени да се въртят пред огледалото като малки момичета. Седемдесет и пет години съм правил така, че млади момичета да се гледат в огледалото и за първи път да виждат, че оттам ги гледа жена. Карал съм очите на младите мъже да изскачат от орбита; възрастни мъже да се ококорват. Защото така действа красивата рокля. Прави така, че обикновената жена да се чувства необикновена. Като моята Матилда, всички жени са наистина необикновени. Просто невинаги могат да си позволят да се увият с панделка и да покажат на света истинското си аз. Когато успеят обаче, роклята е от най-голямо значение. Никой, получил покана за вечеря, сватба или пък бал, не си казва: „Ох, трябва да си купя нова шапка“. Не, казва, че трябва да си купи нова рокля. Никой не губи седмици в търсене на перфектния пуловер или блуза, не, но перфектната рокля може да накара жените да влязат в почти всеки магазин в Манхатън. Роклята е тази, за която се търси подходяща чанта, обувки, подходящо червило, а не обратното. Роклята, която носят на абитуриентския си бал, на сватбата си, дори и на втората си сватба, е може би най-важното решение, което трябва да вземат за този съдбовен ден. Може би отделят повече време да обмислят каква рокля ще носят, отколкото да обмислят самото предложение за брак. Мога да се обзаложа, че не стъклените обувчици дават самочувствие на Пепеляшка да отиде непоканена на бала, а роклята. Роклята ѝ дава силата да го направи! Аз съм скромен човек, но ако не го кажа сега, няма да го кажа никога. Горд съм, че съм помогнал на хиляди жени да се почувстват красиви; че моите творения са карали хората да се обръщат след жените и са стопляли сърца; че роклите на Макс Хамър са висели на закачалки в гардеробите, обвити в спомени за всички тези специални поводи, когато са били носени. За разлика от мен, красивата рокля не остарява. Тя е вечна. Красивата рокля носи и мъничко магия. Крояч като мен е щастлив, че може да се нарече и магьосник. Щастлив съм, че ви познавам, щастлив съм, че познавах Макс Хамър и че прекарах живота си, като украсявах живота на необикновените жени.
Някъде по средата на речта на дядо ми Саманта ме хвана за ръката и останахме така, докато го слушахме. Почувствах неочаквана връзка с нея. Видях, че баба ми ни поглежда често и това почти ме накара да пусна ръката ѝ. Но вечерта беше изпълнена с толкова хубави емоции, че оставих баба ми да се наслади докрай. Освен това ми харесваше усещането на ръката на Саманта в моята. Никога не съм водил момиче вкъщи, защото семейството ми се бъркаше навсякъде. Но беше приятно да споделя този личен момент с някого извън семейството – някой, който беше там само за мен.
Почудих се дали наистина една рокля може да има толкова много власт? Погледнах красивото момиче до мен, облечено в рокля на Max Hammer. В очите ѝ блестяха сълзи и се замислих дали дядо ми е прав. Все едно ми беше прочел мислите, защото след това дойде при мен и ме целуна по бузата. Хвана Саманта за ръката и я завъртя.
– Магия – каза той.
Наистина е много красива в роклята, но чак пък магия?, помислих си аз.
– Как се запознахте вие двамата? – попита той.
Саманта забеляза, че се притесних, и отговори вместо мен:
– Срещнахме се заради една от вашите рокли.
Беше права. Една от неговите рокли ни срещна. Може би имаше магия все пак.
Откъс от "Малката черна рокля" на Джейн Л. Роузън.
