„Ла бон франкет” беше традиционен, малко старомоден ресторант в една типична за този район паянтова сграда, преживяла най-добрите си години вероятно през Бел епок и непосредствено след Голямата война, когато сред постоянните посетители тук са идвали прочутите хора на изкуството на своето време – Тулуз Лотрек, Зола или Моне. Стените бяха украсени със снимки на някогашните гости и Едит при всяко идване се питаше как собственикът бе успял да опази тези творби от посегателствата на фрицовете. Тя познаваше от младини това оживено заведение със забележителна кухня и умерени цени. Навремето бе притискала нос отвън към малките прозорци, по-късно бе станала постоянен гост, дори бе пяла тук. Тази вечер блестеше на голяма дълга маса сред приятелите и сътрудниците си, наслаждаваше се на съвършеното обслужване и на великолепното вино, както и на признанието от страна на другите посетители, които се осмеляваха да се доближат и да я помолят за автограф. До нея седеше Анри, който полагаше усилия да привлече вниманието ѝ, ала очите на Едит постоянно шареха към другия край на трапезата.
Почти нищо не беше останало от надменния младеж, който се бе опънал на Едит. Тя дори съжали, задето го бе скастрила толкова остро. Малко великодушие нямаше да навреди. Ив Монтан изглеждаше тромав и непохватен, личеше му, че не се чувства добре в смешното си сако. Освен това явно не беше седял досега на маса с ленени покривки, множество чинии с различна големина и форма, с прибори за различните ястия от менюто. Тя се забавляваше да го наблюдава как побутва насам-натам приборите си и не знае към коя вилица да посегне за предястието. Невежеството му, кой знае защо, караше Едит да се чувства свързана с него.
Очите му се кокореха все повече при вида на разнообразието и броя на поднасяните ястия. Звездата на вечерта бе посрещната с кулинарно изобилие, нещо необичайно в тези дни. Повечето парижани живееха с по-малко от хиляда калории дневно, пировете на Едит също съблюдаваха известни граници, ала тя се разчувства, когато видя как Ив катурна уплашено току-що напълнената си чаша с вино, щом сервираха антрекота. Объркването му накара да зазвучи онази струна в нея, която я свързваше със собственото ѝ детство. Ив Монтан беше толкова кльощав, сигурно от години не бе хапвал нищо свястно. А може би изобщо никога. И това не се дължеше на окупацията и на войната. Въз основа на изтърпените страдания и лишения тя виждаше невидимата връзка между неговата и нейната житейска история – и страшно ѝ се искаше да скочи и да го прегърне.
Едит поръча нова бутилка вино и с припрени жестове помоли незабавно да напълнят празните чаши, включително тази на младия певец. И нейната, която бе гаврътнала набързо.
Случайно срещна погледа на Симон, която я наблюдаваше отсреща.
По-рано приятелката загрижено ѝ бе прошепнала: „Как ще платим всичко това? На черния пазар едно кило хляб, което всъщност струва само три франка, се продава за трийсет. О, Едит, колко ли ще ни поиска собственикът за тази вечеря?”.
Едит ѝ се бе присмяла. „Нямам идея. Ще го пишем на вересия и ще поискаме аванс за хонорара ми в „Мулен Руж”. Или пък Анри ще плати сметката. Откъде да знам? Остави ме на мира с вечните си въпроси за парите. По-добре се наслаждавай на хубавата вечер, Момон.”
А сега пронизващите очи на Симон сякаш ѝ казваха, че много добре знае какви ги върши Едит в момента. Симон беше на мнение, че приятелката ѝ иска да впечатли Ив Монтан. Това бе може би малка част от истината, но именно – малка, защото Андре вече беше резервирала масата, преди младежът да се появи в „Мулен Руж”. Едит искаше да отпразнува живота, началото на репетициите в „Мулен Руж”, надеждата, че ще изпълни ангажимента си, без властите да ѝ създават пречки или затруднения. Може би дори искаше да отпразнува укрепването на любовта си с Анри. И откриването на един нов талант.
Причини за добро хапване и пийване винаги имаше в изобилие.
Тя бърбореше, смееше се и щурееше. При това постоянно поглеждаше към Ив. Съвсем бегло, но зорко го държеше под око. Когато не поглъщаше невероятни количества храна, той се опитваше да води разговор, явно неумел или дори неподходящ, както можеше да се прочете по лицата на непосредствените му сътрапезници. Жените от съседните маси обаче явно го намираха за шармантен, защото го зяпаха възхитено. Подходящият тип за големи мечти. Едит мислено се потупа по рамото, задето бе преценила правилно въздействието му върху жените.
Когато сервираха сиренето, той най-сетне си съблече сакото. Атрактивността му нарасна в степен, която дори я накара за миг да онемее. Той отново беше в семпла бяла риза, без вратовръзка, горното копче – разкопчано. Изглеждаше великолепно.
Ив се извърна настрана, за да направи място на келнера, и сякаш случайно срещна погледа ѝ.
Тя го издържа, а той не можеше да откъсне очи от нея.
После момъкът отвърна на усмивката ѝ с нескрито възхищение. А лицето на Едит засия, сякаш току-що бе изгряло слънцето.
Изведнъж звуците около нея и въпросът, който тъкмо ѝ бе задал Анри, изчезнаха. За момент тя се почувства съвсем сама с Ив. Едит си помисли, че през тази нощ животът е чудесен, изпълнен с красота и съвършенство, подобно на червена роза, а в мислите ѝ прозвуча малък шансон, разказващ за любов, щастие и близост. Сякаш от само себе си в главата ѝ се роди текстът. Никога не го беше чувала и пяла, ала той се запечати в съзнанието ѝ, сякаш можеше да прочете редовете и думите, една по една. „Да - каза си тя, гледайки Ив Монтан в очите, - вярно е, че животът е прекрасен – la vie en rose…”
