Това е истинска история, но не е за вярване, че се случва в действителност. Също така е история за убийство. Не мога да се нарадвам на късмета си. И любовна история е (май), както и разказ за всичките странни неща, случващи се в самия залез на века, в края на проклетия ден.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа
Това е история за убийство. То не се е случило още. Но ще се случи. (Дано, че иначе...) Познавам убиеца, познавам и жертвата. Знам времето и мястото. Наясно съм с мотива (нейния мотив) и способа. Знам и кой ще послужи за фон, ще е дежурният глупак, горкият лапнишаран, също напълно съсипан накрая. Надали бих могъл да ги спра, дори и да исках. Момичето ще умре. Тя открай време го желае. Невъзможно е да спреш вече устремените хора, вече устремените веднъж към творене.
Какъв дар. Тази страница е леко зацапана от сълзите ми на благодарност. На романистите не им попада всеки ден такъв шанс – да се случва нещо реално (нещо стройно, драматично и продаваемо), а те просто да го опишат, нали така?
Трябва да запазя спокойствие. При мен крайният срок също е въпрос на живот и смърт, не забравяйте. О, тази възбуда от предвкусването! Някой гъделичка сърцето ми с дискретни пръсти. Мисълта за смъртта винаги е занимавала хората.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си
Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио
Преди три дни (толкова ли бяха?) долетях от Ню Йорк сериозно подпийнал. Самолетът беше едва ли не изцяло на мое разположение. Изтегнат на воля, често и жално подвиквах на стюардесите за кодеин и студена вода. Но алкохолът не прощава. Леле майко, изглеждам направо като баскервилското куче... Събудих се рязко в един и половина нюйоркско време, обичайния ми час, със сладка кифличка пред мен, преместих се на мястото до прозореца и се загледах през леката искряща мъгла към полята на тъжните графства, изложени като военни части в параден строй – армия с размерите на цяла Англия. После се появи и самият град, Лондон, подобен на грижливо изплетена паяжина. Самолетът беше на мое разположение, защото никой със здрав разум не иска да идва в Европа, всички гледат да излязат от нея, както стана ясно и на „Хийтроу“.
За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
Градът издишаше приспаност. Сънополис. Това лъхаше от него, а също и тревогата на безсъницата, отчаянието от несполучило бягство. Защото нощем всички сме бебета или поети, борим се с битието. Бях, кажи-речи, сам в залата за пристигащи. Цялата дейност на летището беше съсредоточена в салона за заминаващи. Стоях в някакъв глух коридор, слушах записаните инструкции по уредбата и гледах към стоянките на самолетите и пистите през дразнещия утринен дъждец: акули с щръкнали перки, грабливи птици, хищници – убийци. Убийци до един.
Колкото до апартамента – оставя ме без дъх. Сериозно. Прекрачвам прага и оставам шашнат. Убийствено място. И всичко това получено от обява в рубриката за лични съобщения в „Нюйоркски литературен обзор“? Безспорно размяната е изцяло в моя полза. Да, добре съм го подредил Марк Аспри. Обхождам стаите и си мисля със срам за мизерната си квартирка в Хелс Кичън. Той е колега писател все пак и щях да съм по-доволен да имаше ако не пълна еквивалентност, то поне относително равенство. Естествено, дори невежа като мен усеща, че обзавеждането е безвкусно. Какво ли пише Марк Аспри? Текстове за мюзикъли? Пише във всеки случай очарователни бележчици. „Драги Сам, добре дошъл!“, така започва оставената за мен.
Нито една вещ в апартамента не се задоволява да е просто практична и полезна. Четката за тоалетна е скиптър с мустаци. Кухненските кранове са озъбени демончета. Домакинът явно държи да притопля сутрешното си кафе на газови пламъци, виещи се като черкезки танцьорки. Господин Аспри е ерген: в това няма съмнение. Има например твърде много снимки с автографи по стените – модели, актриси. В това отношение спалнята му напомня италиански ресторант. Само дето той е лондончанин и тяхната признателност не е заради сготвената от него паста. Написаното с мъка посвещение и завъртеният подпис са като собственоръчно нанесена рана върху нежната легендарна шия.
Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас
Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли
На всичкото отгоре ми се полага да ползвам колата му; неговото превозно средство ме очаква покорно край бордюра. В бележката си Марк Аспри се извинява по повод на автомобила и ме уведомява, че има и по-хубав, далеч по-хубав, но той е в гаража на извънградската му собственост, била тя вила, къща или имение. Вчера докретах навън да хвърля един поглед на колата. Последен модел е и се стреми към незабележимостта на сив камък. Дори при най-щателен оглед ми се стори необичайна и смущаваща. Сред характеристиките й са привидни хлътнатини, маскировъчно отстранимо покритие от ръжда по капака, тук-там драскотини. Английска стратегия: застраховка срещу завистници. Нещата уж са се променили, а са си останали същите през последните десет години. Аурата на пъбовете в Лондон безспорно е станала по-отчетлива; носи се дим, прах и пясък от строителни работи, лъх на тоалетна, улиците наподобяват грозен килим. Без съмнение ще се натъкна на изненади, когато се вгледам, но аз винаги съм знаел накъде се е отправила Англия. Америка е в нейното полезрение...
Качих се в колата и направих едно кръгче. Като казвам „кръгче“, искам да го свържа с усещането си при връщането в апартамента. Бях замаян от мощността й. Усещах световъртеж и особен тип гадене, нравствено гадене, надигащо се от стомаха, където се помещава моралът (като да се събудиш от сън, в който си се опозорил, и да погледнеш със страх ръцете си, за да видиш не са ли окървавени). На предната пътническа седалка под елегантния бял копринен калъф лежи тежък автомонтьорски крик. Явно Марк Аспри се бои от нещо. Вероятно от лондонските бедняци.
От три дни съм тук и вече съм готов – готов съм да пиша. Чуйте само как пукат кокалчетата ми. Реалният живот нахлува с такава скорост, че не мога да отлагам повече. Невероятно е. Две десетилетия мъчителна плахост, две десетилетия изчакване и внезапно съм готов. На тази година открай време ѝ е било писано да бъде година на необичайно поведение. Нека обявя с надлежна скромност и предпазливост, че разполагам с основата за ефектен трилър. Също така оригинален по своему. Не загадка от типа „кой е извършителят“. По-скоро „защо е извършено“. Изпитвам някакъв болезнен възторг. Усещам се млад и зелен. По моему съм по-малко романист, отколкото прилежен чиновник, който протоколира житейски факти. Предполагам, че съм донякъде и съучастник, но майната му на това засега. Днес се събудих и си помислих: ако Лондон е паяжина, къде е моето място в нея? Може би аз съм мухата. Мухата съм.
Да побързам. Винаги съм смятал, че ще започна с жертвата на убийство, с нея, с Никола Сикс. Но не, някак не ми се струва редно. Нека започна с лошия. Да. Кийт. Ще започна с убиеца.
