Зоуи се затича по тясната лъкатушна пътека през потъналите в зеленина хълмове и спря едва когато стигна до развалините на каменната кула накрай скалите. Останала без дъх, опря ръце на кръста си, за да поуспокои бодежите в дробовете си, и се загледа в морето.
Слънцето тъкмо изгряваше и въздухът бе още прохладен, макар вече да се усещаше топлината, която щеше да донесе денят. Миришеше на сол и на дивите цветя, с които бе изпъстрена тревата околовръст, а мирисът й припомни колко пъти бе идвала тук с Джак. Това бе тайното им местенце за срещи, когато искаха да се уединят, и Зоуи се надяваше да го завари до скалите. Само че никъде не го видя и в гърдите й се надигна разочарование.
Къде ли беше? Трябваше да поговори спешно с него и го търси навсякъде. Но не го откри нито в пансиона, нито във фермата или другаде.
– Джак? – извика Зоуи с пълен глас и наостри слух, обаче не долови нищо освен шума на вълните, които се разбиваха на плажа под нея.
Уморена, облегна гръб на каменния зид и се плъзна надолу. Беше толкова объркана, щастлива и същевременно нещастна, че направо щеше да се пръсне от напрежение, ако час по-скоро не намереше Джак и не му кажеше, че ще замине с него в Канада.
Отначало всичко изглеждаше като един от откачените му планове. Джак Галахър бе пълен с идеи, просто преливаше от тях – именно затова и Зоуи толкова го обичаше. Не витаеше обаче в облаците, а действаше енергично, осъществяваше замисленото, и сега бе твърдо решен да се измъкне от Корнуол, където му беше отесняло, и най-сетне да види свят. Вече беше събрал необходимите документи, както и достатъчно пари за първо време. Скоро щеше да потегли, след по-малко от две седмици, и искаше Зоуи да тръгне с него.
Джак, помисли си тя и усети как сърцето й се сви от копнеж, въпреки че се бяха видели едва преди броени часове. Той беше голямата й любов и Зоуи бе решена да се бори за него, тъй като трудно щеше да убеди баща си, че намеренията й са сериозни. Джордж Бивън нямаше високо мнение за Джак, в неговите очи едно фермерско момче не бе достатъчно добро за дъщеря му. От самото начало бе против връзката им и Зоуи отсега изтръпваше при мисълта за разправията с него, макар че след няколко дни щеше да навърши осемнайсет и тогава можеше да прави каквото си пожелае. Майка й вероятно нямаше да я подкрепи. Тя рядко противоречеше на мъжа си, но Зоуи се надяваше поне брат й да застане на нейна страна. Крис беше близък приятел на Джак и знаеше за чувствата й към него.
Само че снощи, когато потърси съвет от Крис, реакцията му беше съвсем неочаквана. Вместо да я окуражи, я упрекна, че е егоистка и не се замисля какво ще причини заминаването й на семейството. И каза, че животът невинаги се подрежда така, както искаш. Зоуи страшно се разочарова от думите му и преди да изхвърчи вбесена от стаята, му се разкрещя, че е страхливец и позволява на баща им да го води за носа и да предопределя живота и на двама им. Едва след като часове наред се въртя в леглото и умува над случилото се, Зоуи осъзна, че зад резервираната реакция на Крис със сигурност се криеше нещо друго. Обикновено не се държеше така и тя си обеща да поговори още веднъж с брат си и да разбере какво става с него. Първо обаче трябваше да намери Джак и да му съобщи решението си. Независимо от позицията на Крис и предстоящата бурна кавга с баща й, тя при всички положения...
Зоуи вдигна глава, защото до ушите й долетя необичаен шум. Беше тих и едва се чуваше от бученето на вълните, но звучеше като глъчка от човешки гласове. Очевидно долу в залива имаше хора.
Обзета от любопитство, тя се изправи и измина краткото разстояние до ръба на скалите. Тук нямаше парапет, обезопасен беше само главният плаж отсреща, така че Зоуи се наведе предпазливо, за да види тясната, оградена от масивни скални късове пясъчна ивица. Приливът беше започнал и водата превземаше все повече от плажа, не след дълго щеше да го залее целия и да се отдръпне чак когато настъпеше отливът.
По това време, малко преди морето да погълне брега, долу обикновено нямаше жива душа. Сега обаче гъмжеше от хора, които, изглежда, бяха открили нещо близо до един от големите валуни. Зоуи се помъчи да различи какво е, а когато мозъкът й най-накрая осмисли картината, си пое шумно дъх.
На пясъка лежеше неподвижно тяло със странно изкривени ръце и крака. Около него се бяха скупчили десетина души. Сред тях имаше мъже в полицейски униформи, които се щураха напред-назад като мравки и си подвикваха нещо, което тя не можеше да разбере от мястото си. Ала си даваше сметка какво означава всичко това. Явно някой беше паднал от високо. Някой, обут в джинси. И облечен с тъмно кожено яке, което изглеждаше като якето на...
Сърцето й се качи внезапно в гърлото и тя мигом се обърна, втурна се към тясната, стръмна пътечка, по която се стигаше до плажа. В края й в скалите бяха изсечени стъпала, които бяха толкова гладки, че Зоуи се хлъзна на няколко пъти и едва не падна. Най-сетне слезе на брега и хукна към хората, без наистина да ги вижда, но напредваше мъчително бавно, затъвайки в мокрия, лепкав пясък. Тук шумът от прибоя беше по-силен, както и гласовете на притеклите се на помощ мъже.
– Джак! – извика Зоуи.
Викаше името му отново и отново, а стомахът й се беше свил при мисълта, че може би именно той лежи на плажа. Моля те, дано да е някой друг, проплака беззвучно и затича още по-бързо.
Виковете й явно стигнаха до хората, тъй като един от тях се отдели от групата и тръгна към нея. Силуетът му й се стори познат, а щом я приближи достатъчно, позна походката и червеникавокестенявата коса...
– Джак! – Заля я вълна на облекчение и Зоуи се спусна към него, метна се на врата му. – Помислих, че си ти – промълви и зарови лице в ямката на шията му, вдъхна познатия аромат. Сърцето й полека-лека се успокои.
Джак я притисна плътно до себе си, ала след миг-два я пусна и обърна глава към мястото, където бяха мъжете.
– Аз го намерих – продума с дрезгав глас, а Зоуи проследи погледа му и преглътна.
– От скалите ли е паднал?
Джак кимна. Беше пребледнял като мъртвец, лицето му бе сякаш вкаменено.
Зоуи инстинктивно пристъпи към него и сложи длани на гърдите му. Искаше да го утеши и същевременно да потърси закрила. Джак беше само по тениска и тя пак се сети кое я беше уплашило толкова.
– Горе на скалата си помислих, че си ти – каза и по гърба й пробягаха тръпки. – Понеже якето му прилича на твоето.
После проточи шия и се опита да види кой лежи на пясъка, но хората й пречеха, и може би беше по-добре така, защото досега не беше виждала мъртвец, а щом като гледката беше разтърсила така Джак, изобщо не беше сигурна дали да се приближи до групата. Сигурно полицаите и бездруго нямаше да я пуснат. Случилото се беше толкова ужасно и нямаха нужда от зяпачи, които да...
– Наистина е моето яке, Зоуи.
Думите на Джак я накараха да вдигне изненадано поглед към него. Беше пребледнял още повече, устните му трепереха.
– Какво?
– Дадох му го да го облече. Вчера беше при мен, до късно, а нямаше връхна дреха, затова му го дадох.
Зоуи поклати бавно глава, все още не проумявайки казаното.
– На кого си дал якето?
Господи, как я погледна само... С празни очи.
– Толкова съжалявам, Зоуи.
Изведнъж я полазиха ледени тръпки.
– Не!
Поклати глава, по-енергично отпреди, и се опита да го заобиколи, но Джак я задържа.
– Зоуи, недей!
Тя се отскубна от ръцете му и се затича, подмина мъжа, който тъкмо опъваше полицейската лента.
– Хей! – извика той подире й. Зоуи обаче не му обърна внимание, промъкна се покрай другите мъже, не позволи на никого да я спре. Докато не застана пред безжизненото тяло на пясъка.
Главата й сякаш се изпразни, не беше в състояние да разсъждава. Някой извика, високо и пронизително, и едва миг по-късно Зоуи осъзна, че е била тя. Извика пак и пак, викаше, докато остана без въздух, неспособна да си поеме нов. Тогава краката й се подкосиха. Усети как нечии ръце я подхванаха, ала не успяха да я задържат. Изплъзна им се, потъна в дълбок, бездънен мрак...
