15. Колко порочен и фалшив е който казва: „Решил съм да съм открит с теб.“ Какво правиш, човече? Това не бива да се казва предварително. Ще се разбере на място. Редно е да е написано на челото, тутакси да прозвучи в гласа, да проличи в очите тъй, както влюбеният разбира веднага всичко по погледа на любимия. Изобщо откритият достоен човек трябва да бъде като лошо миришещия, та щом приближи и се изправи някой до него, да усети независимо дали желае или не желае. Нарочната откритост е като нож. Нищо по-грозно от приятелството с вълци. От всичко най-вече това избягвай. На достойния, открития и добронамерения човек е изписано в погледа какъв е и веднага се разбира.
16. Нека да живееш в пълно благополучие. Човек разполага в душата си със сила за това, стига да се отнася с безразличие към безразличното. Той ще го постигне, ако всяко от безразличните неща разглежда разчленено и цялостно и ако помни, че те не ни внушават мнение за себе си, нито идват при нас; напротив – неподвижни са и наше създание са преценките за тях. Все едно че пишем в себе си, можейки да не пишем, можейки и тутакси да изтрием, ако неволно напишем. Тази грижа е за кратко време, а после животът ще свърши. Защо ти тежи, че тези неща стоят така? Ако са в съгласие с природата, радвай им се и да ти е леко с тях! Ако са противно на природата, потърси кое е в съгласие с природата ти и се отправи към него, дори да не е на почит. Всеки е извинен, когато се стреми към присъщото нему благо.
17. Откъде е произлязло всяко нещо, от какви елементи е съставено, в какво се променя и какво ще стане след промяната си? И че нищо лошо не му се случва.
18. Първо, в какво отношение съм с тях. Създадени сме един за друг, но според друго разумно основание съм създаден, за да стоя начело тъй, както овенът е начело на овчето стадо или бикът на стадото говеда. Премини по-нагоре към положението, че ако няма атоми, природата ръководи вселената и значи по-несъвършените са за по-съвършените, а те едни за други. Второ, какви са на трапезата, в леглото и т.н. и най-вече какви нужди основани на какви принципи имат и с каква надутост вършат това. Трето, ако го вършат правилно, не бива да се сърдиш; ако пък неправилно, очевидно постъпват неволно и без да знаят. Защото душата неволно се лишава от истината и способността да се отнася към всяко нещо според неговата стойност. Затова за хората е неприятно да чуват, че се отнасят несправедливо, неблагодарно, алчно и изобщо че грешат спрямо своя ближен.
Четвърто, и ти допускаш много грешки и си като другите; и дори да се въздържиш от някои грешки, характерът ти продължава да е наклонен към грешене, независимо че поради страх, честолюбие или друго такова зло се въздържаш от подобни грешки. Пето, дори не разбираш дали грешат, тъй като много неща стават вследствие един или друг начин на подхождане. Изобщо е нужно да се осведомиш за доста работи, преди да се произнесеш с разбиране за чуждото действие. Шесто, когато се разгневиш много, да не забравяш колко незначителен е човешкият живот и колко скоро всички лягаме на смъртното ложе. Седмо, безпокоят ни не действията на другите хора, които зависят от техните ръководни начала, а нашите мнения. Премахни мнението, реши се да отхвърлиш преценката, че еди-какво си е неприятно, и ето – гневът ти си е отишъл. Как да го премахнеш? Като прецениш, че то не е нещо грозно. Защото само грозното е зло. Ако не беше така, нямаше как да не допуснеш доста грешки, да станеш разбойник и какъв ли не.
Осмо, мъката и гневът, които изпитваме за нещо, водят до по-тежки последствия от това, което ги причинява. Девето, добронамереността е непобедима, стига да е истинска, а не озъбена и лицемерна; какво може да ти направи дори най-големият наглец, ако продължиш да се държиш добронамерено към него и го посъветваш кротко при случай, намирайки време да го поучиш тъкмо в момента, когато се кани да ти стори зло: „Недей, чедо! За друго сме създадени. На мен няма как да навредиш, на себе си вредиш, чедо.“ Покажи му деликатно, но цялостно, че това е така, че и пчелите не го правят, нито другите същества, живеещи стадно. Но трябва да го сториш не надменно и с порицание, а изпълнен с обич и с неуязвена душа. И не като в училище, нито за да удивиш стоящия редом, а все едно, че сте сами, дори и да има други хора.
Помни тия девет положения, все едно, че си ги взел в дар от Музите, и се заеми да станеш човек, додето си жив. Пази се както да се сърдиш на хората, така и да ги ласкаеш. И едното, и другото са проява на егоизъм и нанасят вреда. Нека, когато се сърдиш, ти бъде подръка възгледът, че не сърденето е свойствено за мъжа, а кротостта и спокойствието. По-човечен и по-мъжествен, спокойният разполага с мишци, сила и смелост, а не разсърденият и недоволният. Спокойствието е така присъщо за безстрастието, както и за силата. Както мъката и сърденето са признак за слабост, защото и в двата случая е налице нараняване и отстъпване. Ако искаш, вземи като десети дар от предводителя на Музите положението, че е лудост да искаш негодниците да не грешат. Това значи човек да желае невъзможното. А е проява на безразсъдство и тираничен нрав да си съгласен те да грешат спрямо другите, но не и спрямо теб.
19. Непрекъснато трябва да се пазиш най-вече от тези четири отклонения от ръководното начало. Уловиш ли се в тях, трябва да ги отстраниш незабавно, казвайки си следното при всеки случай: „Тази мисъл не е необходима; това те откъсва от общността; това, което се каниш да кажеш, не идва от теб.“ Защото е крайно абсурдно да не говориш от свое име. Четвъртото отклонение, с което сам ще се опозориш, е, когато някоя твоя постъпка е следствие на надмогването над божествената ти част и на отстъпването пред смъртната част на тялото и неговите груби удоволствия.
20. Твоето дихание и цялата огнена част, които влизат в твоя състав, макар че по природа са насочени нагоре, все пак се подчиняват на всеобщата подредба и се задържат в образувалото се тук. И цялата земна част в теб, и влагата, макар и насочени надолу, все пак са вдигнати и прави, в положение, което не е естествено за тях. Впрочем по същия начин и елементите се подчиняват на вселената – бъдат ли поставени някъде, насилват се, за да останат на мястото си, додето отново не им се даде знак да се отделят оттам. Тогава не е ли странно само твоята умствена част да бъде непослушна и недоволна от своето място? При това нищо не ѝ се нарежда с принуда, единствено работи в съгласие с нейната природа, а тя не ги понася и се противи. И може ли да се каже, че не е отделяне от природата насочването към несправедливи деяния, към разпуснатост, гневене, скърби и страхове? Ръководното начало напуска своето място и тогава, когато недоволства срещу нещо, което му се случва, тъй като е създадено за благочестие и богобоязливост не по-малко, отколкото за справедливост. Тези по-висши от обикновените справедливи постъпки проявления на добродетелта също влизат в понятието за общностнст.
Откъс от "Към себе си" от Марк Аврелий
