Тъй като идваше за четвърти път в къщата, журналистката познаваше добре разположението на стаите. Всекидневната изглеждаше като миниатюрен музей на Тексас – с килими от волска кожа върху издраскания дървен под, репродукции на бронзови статуи на каубои в действие и мебели, в сравнение с които коженият фотьойл на Майора изглеждаше като детска играчка.
Едно от разклоненията в основната стая продължаваше в коридор, а първата врата вляво водеше към малък будоар, въпреки че женственото звучене на наименованието съвсем не съответстваше на дозатора за сапун с формата на разклонени еленови рога.
Докато подсушаваше ръцете си и оглеждаше отражението си в поставеното в рамка огледало над мивката, отбелязвайки мислено, че трябва да отиде на фризьор – може би още няколко изсветлени кичура около лицето, едно изщракване на ключалката привлече вниманието й.
- Майоре? Екипът върна ли се? Веднага излизам.
Никой не отговори, въпреки че Кера усещаше нечие присъствие от другата страна на вратата.
Журналистката закачи кърпата на металната халка, монтирана на стената до мивката, и посегна към чантата си, когато чу изстрела.
Мислите й мигом я върнаха към Майора, който извади пушката от витрината, но не я върна обратно. Ако е решил да я прибере сега и е гръмнала случайно... О, господи!
Тя се втурна към вратата и сграбчи дръжката, но отдръпна ръката си, щом чу непознат глас да казва:
- Харесва ли ти смъртта?
Кера притисна устата си с ръка, за да заглуши надигналия се вик на изумление и ужас. Откъм всекидневната отекваха тежки стъпки. На един човек? Двама? Не можеше да прецени, а страхът й отнемаше способността да мисли. Но запази достатъчно самообладание, за да се промъкне до ключа и да угаси осветлението.
Затаи дъх и се ослуша, проследявайки стъпките, които минаваха по килимите от волска кожа, кънтяха върху дървения под и за неин ужас, навлязоха в коридора. Приближиха до банята и спряха.
Като се движеше колкото може по-тихо, Кера се отдръпна от вратата, пипнешком заобиколи мивката и тоалетната, но се оказа притисната към дървената ламперия на стената. Опитваше се да диша съвсем безшумно, макар че устните й се движеха, шепнеха молитва само от две думи: Моля те, моля те, моля те.
Човекът, който стоеше от другата страна на вратата, се опита да завърти металната топка и установи, че е заключено. След втория път вратата се разтресе от опита му да я разбие. За този, който се мъчеше да я отвори, заключената врата можеше да означава само едно. Вътре имаше някого.
Бяха я открили.
Откъм всекидневната се разнесоха бързи стъпки на още един човек. По вратата се заблъска с нещо, което Кера си представи като приклад на пушка.
Нямаше с какво да се защити от въоръжени нападатели. Ако те наистина бяха застреляли Майора и успееха да влязат в банята, тя също щеше да загине.
Единствената й възможност за спасение беше да избяга и Кера трябваше да го направи веднага.
Прозорецът зад нея изглеждаше прекалено тесен, но беше единственият й шанс да се измъкне оттук жива. Тя потърси пипнешком райбера, придържащ горното и долното крило едно към друго, завъртя го, после пъхна пръсти във вдлъбнатината на долната рамка и дръпна с всичка сила. Нищо не помръдна.
Бам-бам-бам! Ударите се сипеха бързо един след друг, ключалката се разхлаби, а дървото, което я придържаше на мястото й, се разцепи.
Вече не беше необходимо да пази тишина и Кера хлипаше и шумно си поемаше въздух. Моля те, моля те, моля те. Отправяше молитвата си за спасение към някаква сила, много по-могъща от нея, защото се чувстваше безпомощна.
С последни усилия се опита да отвори прозореца и той поддаде така неочаквано, че за момент главата й се замая. При следващия силен напор, който целеше да счупи ключалката на вратата, от нея отхвръкнаха метални части и тя ги чу как тупват на пода.
Кера преметна единия си крак през перваза и се прегъна почти одве, за да пъхне главата и раменете си в тесния отвор. Веднага щом успя да се промъкне, се хвърли навън и скочи на земята.
Падна върху рамото си. Прободе я остра болка и дъхът й секна. Чувстваше лявата си ръка вцепенена и безполезна. Претърколи се по корем, подпря се на дясната ръка и се изправи. След няколко неуверени стъпки, с които се опитваше да възстанови равновесието си, тя се втурна да бяга. Зад гърба си чу вратата на банята да се отваря с трясък.
Изстрел от пушка я оглуши и откърши най-горния клон на едно мескитово дръвче. Кера продължи да тича. Оръжието пак гръмна и уцели камък, превръщайки го в шрапнел, парчетата от който се забиха в крака й като стрелички.
Колко пъти още щеше да пропусне, преди да я улучи?
Тук нямаше градски светлини, а само сребриста луна. Тъмнината правеше Кера по-трудна мишена, но в същото време й позволяваше да вижда на не повече от няколко метра пред себе си. Тя тичаше слепешком, препъвайки се в скалите, ниските клони и буците пръст.
Моля те, моля те, моля те.
И тогава, без предупреждение, земята под краката й се продъни. Кера се хвърли напред с протегнати ръце, но не загреба нищо освен въздух. Почувства, че е невъзможно да спре, преди да се стовари върху тревата и да започне да пропада, да се свлича и да се търкаля надолу.
