Тъй като идваше за четвърти път в къщата, журналистката познаваше добре разположението на стаите. Всекидневната изглеждаше като миниатюрен музей на Тексас – с килими от волска кожа върху издраскания дървен под, репродукции на бронзови статуи на каубои в действие и мебели, в сравнение с които коженият фотьойл на Майора изглеждаше като детска играчка.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа
Едно от разклоненията в основната стая продължаваше в коридор, а първата врата вляво водеше към малък будоар, въпреки че женственото звучене на наименованието съвсем не съответстваше на дозатора за сапун с формата на разклонени еленови рога.
Докато подсушаваше ръцете си и оглеждаше отражението си в поставеното в рамка огледало над мивката, отбелязвайки мислено, че трябва да отиде на фризьор – може би още няколко изсветлени кичура около лицето, едно изщракване на ключалката привлече вниманието й.
- Майоре? Екипът върна ли се? Веднага излизам.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си
Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио
Никой не отговори, въпреки че Кера усещаше нечие присъствие от другата страна на вратата.
За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
Журналистката закачи кърпата на металната халка, монтирана на стената до мивката, и посегна към чантата си, когато чу изстрела.
Мислите й мигом я върнаха към Майора, който извади пушката от витрината, но не я върна обратно. Ако е решил да я прибере сега и е гръмнала случайно... О, господи!
Тя се втурна към вратата и сграбчи дръжката, но отдръпна ръката си, щом чу непознат глас да казва:
Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас
Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли
- Харесва ли ти смъртта?
Кера притисна устата си с ръка, за да заглуши надигналия се вик на изумление и ужас. Откъм всекидневната отекваха тежки стъпки. На един човек? Двама? Не можеше да прецени, а страхът й отнемаше способността да мисли. Но запази достатъчно самообладание, за да се промъкне до ключа и да угаси осветлението.
Затаи дъх и се ослуша, проследявайки стъпките, които минаваха по килимите от волска кожа, кънтяха върху дървения под и за неин ужас, навлязоха в коридора. Приближиха до банята и спряха.
Като се движеше колкото може по-тихо, Кера се отдръпна от вратата, пипнешком заобиколи мивката и тоалетната, но се оказа притисната към дървената ламперия на стената. Опитваше се да диша съвсем безшумно, макар че устните й се движеха, шепнеха молитва само от две думи: Моля те, моля те, моля те.
Човекът, който стоеше от другата страна на вратата, се опита да завърти металната топка и установи, че е заключено. След втория път вратата се разтресе от опита му да я разбие. За този, който се мъчеше да я отвори, заключената врата можеше да означава само едно. Вътре имаше някого.
Бяха я открили.
Откъм всекидневната се разнесоха бързи стъпки на още един човек. По вратата се заблъска с нещо, което Кера си представи като приклад на пушка.
Нямаше с какво да се защити от въоръжени нападатели. Ако те наистина бяха застреляли Майора и успееха да влязат в банята, тя също щеше да загине.
Единствената й възможност за спасение беше да избяга и Кера трябваше да го направи веднага.
Прозорецът зад нея изглеждаше прекалено тесен, но беше единственият й шанс да се измъкне оттук жива. Тя потърси пипнешком райбера, придържащ горното и долното крило едно към друго, завъртя го, после пъхна пръсти във вдлъбнатината на долната рамка и дръпна с всичка сила. Нищо не помръдна.
Бам-бам-бам! Ударите се сипеха бързо един след друг, ключалката се разхлаби, а дървото, което я придържаше на мястото й, се разцепи.
Вече не беше необходимо да пази тишина и Кера хлипаше и шумно си поемаше въздух. Моля те, моля те, моля те. Отправяше молитвата си за спасение към някаква сила, много по-могъща от нея, защото се чувстваше безпомощна.
С последни усилия се опита да отвори прозореца и той поддаде така неочаквано, че за момент главата й се замая. При следващия силен напор, който целеше да счупи ключалката на вратата, от нея отхвръкнаха метални части и тя ги чу как тупват на пода.
Кера преметна единия си крак през перваза и се прегъна почти одве, за да пъхне главата и раменете си в тесния отвор. Веднага щом успя да се промъкне, се хвърли навън и скочи на земята.
Падна върху рамото си. Прободе я остра болка и дъхът й секна. Чувстваше лявата си ръка вцепенена и безполезна. Претърколи се по корем, подпря се на дясната ръка и се изправи. След няколко неуверени стъпки, с които се опитваше да възстанови равновесието си, тя се втурна да бяга. Зад гърба си чу вратата на банята да се отваря с трясък.
Изстрел от пушка я оглуши и откърши най-горния клон на едно мескитово дръвче. Кера продължи да тича. Оръжието пак гръмна и уцели камък, превръщайки го в шрапнел, парчетата от който се забиха в крака й като стрелички.
Колко пъти още щеше да пропусне, преди да я улучи?
Тук нямаше градски светлини, а само сребриста луна. Тъмнината правеше Кера по-трудна мишена, но в същото време й позволяваше да вижда на не повече от няколко метра пред себе си. Тя тичаше слепешком, препъвайки се в скалите, ниските клони и буците пръст.
Моля те, моля те, моля те.
И тогава, без предупреждение, земята под краката й се продъни. Кера се хвърли напред с протегнати ръце, но не загреба нищо освен въздух. Почувства, че е невъзможно да спре, преди да се стовари върху тревата и да започне да пропада, да се свлича и да се търкаля надолу.
