Тази книга се посвещава на Дейвид, моя баща, който ме отгледа и ме научи да бъда мъж. Без него нямаше да мога да намеря обратния път до брега.
ПЪРВА ЧАСТ:
СЛЪНЦЕТО
1
В наши дни
ВСИЧКИ СМЕ САМИ. НАВРЕМЕ ОСЪЗНАХ ТОВА.
Не ме разбирайте погрешно. Обичам един мъж. Когато се събудя през нощта и той е до мен, и мога да го докосна, и да го събудя, и да го помириша, и да го чукам, и да го почувствам в себе си, докато се поти и ръцете му ме опипват като твърда почва, съм доволна. Ние сме от малцината (има и други като нас, но не са много), които познават до болка чувството от плътта му върху моята. Кадифената ѝ твърдост. Познавам и уникалните ни звуци, споделянето, копнежа, стоновете ни, аз и само аз, и изпитвам огромно егоистично задоволство от всичко това. В тези моменти се чувствам като човек, получил тайно познание, като притежател на скрито съкровище.
Но в крайна сметка нищо не може да промени истината: той не знае, докато сме в мрака, какво си мисля в най-дълбоките кътчета на съзнанието си, както и аз не знам какво си мисли той. Това е истината. Всички сме самостоятелни острови.
Засега нямам проблем с това. Имаше времена, когато бях против тази идея, както, предполагам, е бил и всеки друг. Искаме да знаем всичко за партньора си и да си споделяме всяка малка подробност. Желаем да четем ума му и той да чете нашия. Искаме да премахнем всякакви дистанции помежду си и да се превърнем в едно цяло, в една личност.
Но ние не сме едно цяло. Колкото и да се сближим, винаги ще остане известно разстояние помежду ни. Любовта, осъзнах аз, не се гради само на споделянето, но и на примиряването с онези неща, които никога няма да бъдат споделени.
Обръщам се на една страна, облягам буза на ръката си и поглеждам моя мъж. Красив е. Не женствено, а мъжкарски. Благодарение на тази негова грубоватост. Спи дълбоко и със затворена уста. Страхувам се да го зяпам прекалено дълго. Възможно е да усети погледа ми и да се събуди. Постоянно е нащрек, защото също като мен знае, че смъртта е истинска. Тя е нещо, което може да се случи във всеки един момент. Човек се научава да спи леко, когато е правил и виждал нещата, с които се занимаваме ние.
Обръщам се по гръб и поглеждам нощното небе през отворената врата на балкона. Оставихме я отворена, за да слушаме океана. Температурата тук го позволява. На петдневна ваканция сме в Хавай, първата ми от цяло десетилетие насам.
Отседнали сме на Големия остров, земята на огъня и леда. Когато напуснахме летище Хило, двамата с Томи се спогледахме и се зачудихме дали не направихме огромна грешка в избора си на остров. Докъдето стигаше погледът, се виждаха единствено черни вулканични скали. Имахме чувството, че сме кацнали на повърхността на враждебна луна.
Надеждите ни се позавърнаха, когато пристигнахме в почивната база. В далечината се виждаше вулканът Мауна Кеа, който е висок 4207 метра и беше покрит със сняг. Почувствахме се странно да дойдем в Хавай и да видим сняг през прозореца на колата ни, но фактите бяха пред очите ни. По скалите започваха да се появяват дървета и редки треви, които се бореха за живота си и намекваха за промените в геоложкото бъдеще. Един ден тревата ще надделее над скалата и ще я превърне в почва. Тогава нещата ще се променят отново. Двамата с Томи и предшествениците ни отдавна няма да ни има, но това ще се случи. Животът постоянно се бори. Такава е неговата работа.
Приемната зона в почивната база направо ни спря дъха. Тя беше с гледка към безкрайния океан и перфектните плажове. Приятният бриз целуваше бузите ни, сякаш за да ни приветства на едно прекрасно място. Младият мъж на рецепцията, чиито зъби направо блестяха на фона на загорялата му кожа, ни посрещна с „Алоха“.
Тук сме вече от четири дни и не правим почти нищо. Хавай ни прие с отворени обятия, като не обърна никакво внимание на кръвта по ръцете ни, и ни предложи красотата си, за да си отдъхнем поне малко. Хотелската ни стая е на третия етаж, а балконът ни е на по-малко от петдесет метра от океана. Прекарваме дните си в лежане на плажа и в правене на любов, а нощите си в разходки по пясъка, в правене на любов и във възхищение по поразителната паноплия от звезди в древното небе. Наблюдаваме залезите, докато луната не превземе нощния небосвод над океана.
Наслаждаваме се на това спокойствие. Съвсем скоро ще се върнем в Лос Анджелис, където ръководя местния клон на Националния център за анализ на жестоки престъпления, известен още като НЦАЖП. НЦАЖП е базиран в Куантико, Вирджиния, но във всеки офис на ФБР, във всеки град има по един координатор на този отдел. В много от тях тази длъжност не е основна за него и той я изпълнява само в определени моменти. В Лос Анджелис обаче е работа на пълен работен ден и аз съм начело на отдела вече повече от дванайсет години, като управлявам четиричленен екип, в който влиза и моя милост.
Занимаваме се с най-лошите от най-лошите. Мъже и жени, които убиват мъже и жени и (твърде често) деца. Серийни изнасилвачи. Тези, които преследваме, рядко действат импулсивно. Действията им не са моментна аномалия, а задоволяване на съществуваща нужда. Те вършат това за удоволствие, защото да изкормят човешко същество, ги изпълва както нищо друго.
Прекарах живота си в надничане в мрака, където тези хора се спотайват. Този мрак е студен и наситен със скимнете, пронизителен стържещ смях и ужасни стонове. Убивала съм лоши хора и съм била преследвана от тях. Изборът да водя такъв живот, е мой, затова всяка сутрин се събуждам и всяка вечер се прибирам у дома с него, лягам си с моя мъж и отново се събуждам.
Именно заради това рядко ми се случва да си вдигна главата и да видя звездите. Всички живеем и умираме под тях, но аз съм по-отдадена на частта с умирането. Често сънувам жертвите, легнали по гръб и борещи се за последните глътки въздух, докато се взират в тези безмилостни и вечни точки светлина.
Тук, в Хавай, имам достатъчно време да гледам звездите. Взирам се в тях всяка вечер. Те ми напомнят, че нещо красиво е горяло много по-дълго, отколкото ще просъществува човешката грозота.
Затварям очи за момент и се заслушвам. Океанът се блъска в брега навън, подобно на безкрайна въздишка на по-велико от нас същество. Ако бях сигурна, че Бог съществува, щях да си помисля, че този звук е сърцебиенето му. Но двамата с него не сме в особено добри отношения и макар вече да сме по-близки, отколкото преди години, рядко си говорим.
Има нещо там. Нещо вечно и несъмнено, което язди вълните в пясъка в ритъм със световния пулс. Този океан е прекалено величествен и прекрасен, прекалено чист и красив, за да е случайност. Не знам дали на това нещо му пука за нас, каквото и да е то, но вероятно кара света да се върти, докато ние взимаме своите решения, и може би това е най-доброто, на което можем да се надяваме.
Отварям отново очи и се отдръпвам колкото се може по-бавно и по-тихо от Томи. Иска ми се да изляза на балкона, но навярно ще го събудя. Освобождавам се от меките като коприна завивки. Стъпвам на килима. Луната осветява стаята, така че намирането на халата (който планирам да открадна на тръгване) не представлява проблем. Обличам го, но не завързвам колана му. Поглеждам за последно към Томи и излизам на балкона.
Луната, тази винаги безразлична свидетелка, огрява всичко тази нощ и хвърля над света покров от сребро и кехлибар. Тя е увиснала над океана като грапава перла, на която се наслаждавам с мълчаливо изумление. Луната не е нищо повече от каменна топка, която лее своята студена светлина, но притежава невероятна сила, когато небето потъмнее. Пресягам се и се преструвам, че я галя с пръсти. Почти усещам светлината ѝ. Тя тече като тъмни кадифени реки.
Заради моята работа луната ми е също толкова чест спътник, колкото и слънцето, но тя не осветява само моя път, но и този на чудовищата. Те я обожават, защото е неспособна напълно да прогони мрака. И аз я обичам, макар да е също толкова враг, колкото и приятел.
Температурата навън е чудесна. Обхождам с поглед небето. Звездите в Лос Анджелис са просто малки късчета светлина върху океан от чернота, а тук светлината се опълчва много сериозно на мрака. Успявам да различа Колана на Орион над мен. След малко откривам Голямата мечка, а от нея и Полярната звезда.
– Поларис – прошепвам и се усмихвам, защото в главата ми се събуждат спомени за баща ми.
Татко беше от онези мъже, които се вълнуваха от много неща, за да се захванат само с едно. Свиреше сносно на китара. Пишеше разкази, които обожавах, но така и не бяха издадени. Също така обичаше нощното небе и историите за звездите.
– Полярната звезда – спомням си, че ми каза една вечер и посочи небето – се казва Поларис. Понякога я наричат „пътеводна звезда“. Тя не е най-ярката звезда, както смятат много хора. Най-ярката е Сириус. Но Поларис е една от най-важните.
По това време бях на девет години и не ми пукаше особено за звездите, но обичах баща си, затова го слушах и го гледах с ококорени от изумление очи. Сега се радвам, че съм го правила. В тези момент татко беше щастлив. Той почина, преди да навърша двайсет и една, и за мен всеки момент с него беше много ценен.
– Какво си мислиш? – измърморва завален от съня глас зад мен.
– За татко. Падаше си по астрономията.
Томи идва при мен и ме прегръща отзад. Той е гол и топъл. Отпускам главата си на гърдите му. Висока съм само метър и половина, така че мъжът ми стърчи над мен, но това ми харесва.
– Не можеш да заспиш ли? – пита ме Томи.
– Не че не мога – измърморвам в отговор аз. – Не е правилно да се каже така. Просто ми е приятно да съм будна.
Сякаш го чувам да се усмихва и това ми подсказва, както много други неща, как ставаме все по-близки. Довършваме си изреченията и разчитаме знаците под повърхността. Двамата с Томи сме заедно от почти три години и връзката ни е нежна и прекрасна. До известна степен тази неочаквана любов ме спаси.
Преди малко повече от три години и половина преследвах мъж, сериен убиец на име Джоузеф Сандс, който проникна в дома ми. Той измъчва съпруга ми Мат пред мен и след това го уби. Сандс ме изнасили и обезобрази, но това не му беше достатъчно, той причини смъртта на Алекса, десетгодишната ми дъщеря.
Прекарах следващите шест месеца в компанията на агония, която вече не си спомням особено добре. Знам какво се случи, но мисля, че ние, хората, притежаваме защитен механизъм, който ни предпазва от спомените за истинската болка, която сме изпитали. Помня, че исках да умра и бях близо до изпълнението на желанието си.
След това двамата с Томи се събрахме. Той беше бивш служител на тайните служби, който ми дължеше услуга. Обадих му се, за да я потърся, докато работехме по случай, и някак си се озовахме в леглото. Това беше последното нещо, което очаквах да се случи. Не само защото все още скърбях за Мат и защото Томи беше убийствено красив мъж от латински произход, но и заради онова, което ми беше причинено.
Джоузеф Сандс беше нарязал лицето ми с един голям стар нож, стори го с необходимите концентрация, ярост и удоволствие. Той остави своите следи върху мен, жигоса ме с кръв и стомана.
Белегът е голям. Започва в средата на челото ми. Спуска се надолу и минава между веждите ми, след което завива на почти перфектни деветдесет градуса наляво. Нямам лява вежда. Сандс я изряза, докато се забавляваше с лицето ми. Белегът продължава през слепоочието ми, където прави мързелив клуп надолу по бузата ми. След това се насочва към носа ми, прекосява едва горната му част и отново се връща, като разрязва диагонално лявата ми ноздра и профучава през челюстта надолу към врата и свършва на ключицата ми.
Спомням си, че когато приключи, спря за миг. Аз пищях, а Сандс ме погледна и доближи лицето си на сантиметри от моето.
– Да – каза той. – Много добре. Получи се точно както трябва още от първия път.
Никога не съм се смятала за красива жена, но съм се чувствала удобно в собствената си кожа. След онази вечер започнах да се страхувам от огледалото като Фантома от операта. За мен съществуваха два варианта за бъдещето: да се самоубия или да прекарам остатъка от живота си далеч от очите на света.
Затова, когато Томи ме целуна... а по-късно ме отведе в леглото и целуна белезите ми... е... не бяха точно целувките, които ме накараха да се променя, а езикът на тялото му, който ми показваше, че ме желае силно. Той беше мъж, при това невероятен хубавец, и ме желаеше. Не защото бях наранена, целта му не беше да ме утеши, а защото си беше фантазирал, че е с мен, и искаше да осъществи тези фантазии.
Времето минаваше и онези първи мигове се превърнаха в нещо много по-голямо. Вече живеем заедно. Обичаме се и дори си го казахме. Бони, осиновената ми дъщеря, също го обича и той отвръща на чувствата ѝ. Най-хубавото от всичко е, че това е една невинна връзка, която не е белязана от призраците на миналото ми.
– Господи, красиво е – прошепва Томи. – Нали, Смоуки?
– Нереално е дори.
– Също като мен. По-скоро обаче бих се определил като брилянтен.
Ухилвам се.
– Внимавай с егото, приятелче. Това е добро попадение, но не очаквай да ти се разминава с него в бъдеще.
Ръцете му запълзяват по тялото ми и намират своя път под халата.
– Предполагам, че ще трябва да разчитам на секса за това.
– Може би... си на прав път – измърквам аз и затварям очи.
Томи ме целува по врата и ме кара да потреперя въпреки топлото време.
– Е? – пита ме той.
Обръщам се към него и накланям глава на една страна в отговор. Устните му намират моите под зоркия поглед на луната. Целуваме се и усещам вътрешно разпалване, докато се търка в мен.
– Искам те тук – промърморвам с ръце в косата му.
Томи вдига глава, за да си поеме въздух, и повдига вежда.
– Имаш предвид наистина тук? На балкона?
Посочвам дългия шезлонг.
– По-скоро там.
Той оглежда тревата долу, което ме кара да го сграбча за главата и да го придърпам отново към себе си.
– Престани да мислиш толкова много. Три сутринта е. Тук сме само ние и луната.
Не е нужно дълго да го убеждавам. В крайна сметка се озовавам отгоре му и зад мен са само луната и Полярната звезда. Океанът продължава да боботи, когато Томи ме поглежда с очи, в които няма толкова много глад, колкото страст. Към края се навеждам над него и му прошепвам двете думи, които ми е много трудно да кажа на мъж, който не е Мат. Намирам отговора в очите му и двамата заспиваме на балкона, загърнати в халата ми.
