ПРОЛОГ
Вой на болка и гняв се носеше над града и ехтеше неспирен, натрапчив, помитащ всеки друг звук, повтарящ голямата лъжа. „Zi, zi, zi! Жив е, жив е, жив е!“ Вой, в който нямаше нищо човешко. В действителност той не се издаваше от човешки същества, от създания с две ръце и с два крака и със собствен ум, а от един чудовищен и безмозъчен звяр, от тълпата, от октопода, който на обяд, покрит със свити юмруци, изкривени лица и присвити устни, беше превзел площада пред православния храм, след което беше прострял пипалата си по съседните улици, задръствайки ги, заливайки ги с безпощадността на лавата, която в преливането си помита всяка пречка, оглушавайки ги със своето Zi, zi, zi! Да се измъкнеш, беше немислимо. Някои се опитваха и се затваряха по домовете си, по магазините, по работните си места, навсякъде, където изглеждаше, че може да се намери убежище и да не се чува поне воят, но прониквайки през вратите, прозорците, стените, той пак достигаше до слуха им, така че не след дълго се предаваха на неговата магия. Под претекст, че ще отидат да видят, излизаха и се натъкваха на някое пипало, попадаха в него и се превръщаха и те в свит юмрук, в изкривено лице и присвита уста. Zi, zi, zi! А октоподът растеше, разстилаше се на талази, с всеки талаз още хиляда, още десет хиляди, още сто хиляди души. В два часа следобeд бяха петстотин хиляди, в три – един милион, в четири – милион и половина, а в пет вече не можеха да бъдат преброени. Не идваха само от града, от Атина. Идваха и отдалеч, от селата в Атика и Епир, от егейските острови, от селищата в Пелопонес, Македония и Тесалия. Идваха с влакове, с корабчета, с автобуси, създания с две ръце и с два крака, и със собствен мозък, преди да бъдат погълнати от октопода, селяни и рибари в празничните си одежди, работници в работни гащеризони, жени с деца, студенти. С една дума, народът. Същият този народ, който довчера ти беше обръщал гръб, който те беше оставил сам като краставо куче, който те пренебрегваше, когато ти казваше: „Не се оставяйте да бъдете обединявани от догми, от униформи и от доктрини, не позволявайте да бъдете мамени от тези, които ви управляват, които ви обещават, които ви заплашват, които искат да заменят един господар с друг, не бъдете стадо, за бога, не се крийте зад чуждата вина, борете се, мислете с главите си, помнете, че всеки е от значение, всеки е ценна, отговорна и самоизграждаща се личност, бранете своето „Аз“ – същината на всяка свобода, свободата е дълг, преди да бъде право, тя е дълг“. Сега те слушаха, сега, когато беше мъртъв. Вървейки към октопода, носеха твоя портрет, заплашителни и предизвикателни плакати, знамена, лаврови корони, венци във формата на буквите А, П и Ж: А за Алекос, П за Панагулис и Ж за „жив е“. Тонове гардении, карамфили и рози. И такава непоносима жега беше онази сряда на 5 май 1976 година, смрадта на спарените цветя се носеше във въздуха, спираше дъха ми също както увереността ми, че всичко това ще трае не повече от ден, след което воят ще утихне, болката ще се уталожи в безразличието, а гневът в послушанието и водите ще се успокоят, нежните и меки води на забравата, над водовъртежа на потъналия ти кораб: Властта ще е спечелила за пореден път. Вечната Власт, която никога не умира, тя пада, за да възкръсне отново от пепелта си, дори да си мислиш, че си я победил с революция или с клане, което бива наричано революция, ето я отново, непокътната, различна само по цвят, ту черна, ту червена или жълта, или зелена, или лилава, а народът приема или търпи, или се приспособява. Затова ли на устните ти беше изписана тази едва доловима горчива и насмешлива усмивка?
Скована пред ковчега със стъклен капак, под който беше изложена мраморната статуя – твоето тяло, с поглед, вперен в горчивата и насмешлива усмивка, изписана на устните ти, чаках момента, в който октоподът ще нахлуе в храма и ще излее върху теб закъснялата си любов, и някакъв ужас и покруса ме изцеждаха цялата. Вратите бяха залостени, подпрени с железни греди, но освирепели удари ги разтърсваха бясно и през невидими пролуки пипалата вече започваха да проникват. Извиваха се около колоните на аркадите, провесваха се от перилата на гинекея, вкопчваха се в решетките на иконостаса; около катафалката се беше образувал кратер, който с всяка изминала минута ставаше все по-тесен. За да избегна блъскането, което напираше от двете ми страни и зад мен, трябваше да се подпра на стъкления капак. Беше много тягостно, защото се страхувах да не го счупя, да не падна върху теб и да почувствам отново студа, който хапеше ръцете ми, когато в моргата си разменихме пръстените – на твоя пръст този, който ти беше сложил на моя, а на моя този, който аз бях сложила на твоя, без закони или договори, в един радостен ден, от който вече бяха изминали три години. Но там, вътре, нямаше къде другаде да се хвана. Дори въжето, което първоначално отделяше катафалката, беше погълнато от реките от лъжливи последователи, от любопитните, от лешоядите, нетърпеливи да заемат първите редове, за да се покажат, да изиграят някаква роля в комедията. Преди всичко от слугите на Властта, представителите на културното и парламентарно благоприличие, достигнали лесно до кратера, тъй като октоподът им прави път винаги когато те слизат от лимузините си: „Моля, Ваше Превъзходителство, заповядайте!“. И виж ги само как стоят опечалени в сивите си двуредни сака, в безупречно белите си ризи, с поддържания си маникюр, с почтеността си, от която да ти се доповръща. След тях лъжците, които разправят, че се противопоставят на Властта, демагозите, занаятчиите на мръсната политика, с друга думи, лидерите на второразредните партии, пробили си път с лакти, не защото октоподът не е искал да ги пропусне, а защото е искал да ги прегърне. И виж ги само как демонстрират опечаления си вид, как се уверяват изпод клепачи, че фотографите са готови да ги снимат, как се навеждат да оближат ковчега ти с целувките си на Юда, да замажат стъклото с охлювните си лиги. След това онези, които ти наричаше „псевдореволюционери“, бъдещите последователи на фанатиците, на убийците, които сипят куршуми в името на пролетариата и на работническата класа, прибавяйки безчинства към безчинствата, злодейства към злодействата, самите те своеобразна власт. Виж ги само как вдигат юмрук, лицемерите, с техните бради на мними бунтовници, с буржоазния им хъс на бъдещи бюрократи, на бъдещи господари. И накрая духовниците, синтез на всяка настояща, минала и бъдеща власт, на всяка тирания, на всяка диктатура. Виж ги как се перчат в тъмните си раса, с безсмислените си символи, с кадилниците си с тамян, който замъглява зрението и ума. Сред тях е първосвещеникът, патриархът на православната църква, който обгърнат в мантия от лилава коприна, окичен със злата и огърлици, със скъпи кръстове, със сапфири, рубини и смарагди, пееше „Eonia imi tu esu. Вечна ти памет“, но никой не го чуваше, тъй като бесните удари по вратите на входа сега се сливаха с шума от счупени витражи, със скърцането на ключалките, които не можеха да издържат на напора, с крясъците на протестиращите хора, с глухата врява, носеща се откъм площада, където воят се беше превърнал в бучене, и прилепнал към стените на храма, октоподът настояваше нетърпеливо да те изнесат навън.
Изведнъж се чу страшен шум като от експлозия, вратите на централния вход поддадоха и октоподът нахлу вътре, кипейки, диплейки своите струи лава. Нададоха се уплашени крясъци, викове за помощ и кратерът се сви във водовъртеж, който ме преобърна върху ковчега ти и ме затисна под абсурдната си тежест, и потънах в мрака, в който едва се различаваше сянката на бледото ти изпито лице, на скръстените на гърдите ти ръце и блясъка на пръстена. Под мен катафалката се олюляваше, а стъкленият капак скърцаше. Малко оставаше и щеше да се пръсне на парчета, както се опасявах. „Назад, животни, да го изядете ли искате?“, извика някой. И след това: „Към фургона, бързо, към фургона!“. Абсурдната тежест олекна, през един процеп проникна лъч светлина, шестима доброволци се хвърлиха във водовъртежа и повдигнаха ковчега, за да го занесат на сигурно място навън, минавайки през един страничен изход, за да стигнат до фургона, заклещен пред стълбището. Но звярът вече беше неконтролируем и когато забеляза изложения труп, съвсем видим под крехкия прозрачен щит, обезумя. Сякаш воят вече не му беше достатъчен и сега искаше да те изяде, наежи се целият и се нахвърли върху носачите, които, притиснати в клопката му, не можеха да помръднат нито напред, нито назад и се олюляваха, подхлъзваха се и умоляваха: „Дайте път, моля, дайте път!“. Върху раменете им ковчегът се издигаше и спускаше, клатушкаше се като сал, подмятан от бурното море, запращайки те насам-натам, на моменти преобръщайки те, така че аз напразно се опитвах да пробия път с лакти и ритници, и ужасена от мисълта, че шестимата мъже ще загубят равновесие, че ще те оставят на озверилата лудост, крещях отчаяно: „Внимавай, Алекос, внимавай!“. Беше се образувал и поток, който ни завличаше в посока, противоположна на фургона, така че вместо да се приближаваме към него, ние се отдалечавахме все повече. Измина цяла вечност, преди ковчегът да се добере до него, да бъде захвърлен напреки, за да не се губи време, и преди да успеят да затворят вратата му и да попречат на хищническите лапи, които искаха да я отворят отново – всичко това на фона на яростна борба с тъпчещи крака и дращещи нокти; мина много време, преди да успея, пълзейки покрай едната страна на фургона, сантиметър по сантиметър, да седна до парализирания от паника шофьор, който се опасяваше, че това е само началото. Защото сега трябваше да се стигне до гробището.
