Спомняш ли си мъжа от медальона ми, Джени? Дето го намери в чекмеджето последния път, като беше тук?
Появи се един ден в парка. Аз седях на пейка под липата. Ярките слънчеви лъчи си проправяха път през клоните и листата и обливаха със светлина белите страници на книгата ми. Изведнъж някаква сянка надвисна над мен. Вдигнах глава и погледнах право в нечии очи. Блестяха, сякаш се смееше. До ден днешен помня ясно как беше облечен: износена бяла риза, червен вълнен пуловер и бежов панталон. Нямаше костюм, колосана яка или колан със златна закопчалка. Изобщо не изглеждаше заможен. Кожата му обаче напомняше на коприна, а сериозните му устни бяха толкова изящни, че ми се дощя просто да се приближа към него и да ги целуна. Странно чувство. Той погледна въпросително към празното място до мен, аз му кимнах и той седна. Помъчих се да продължа да чета, но енергията, която протичаше помежду ни, беше твърде силна. И този аромат. Ухаеше тъй прекрасно. Сякаш проникваше право в душата ми.
– Мислех да се разходя. – Вдигна краката си нагоре и ми показа износените си обувки като своеобразно обяснение.
Засмях се зад книгата си. Заслушахме се в шумоленето на вятъра из клоните и на цвърченето на птичките, които се ухажваха.
– Дали госпожицата би желала да повърви малко с мен?
Поколебах се само за миг и се съгласих. Този следобед се разхождахме, докато слънцето се скри зад дърветата. Времето спря и всичко останало загуби значение. Бяхме само той и аз. Беше толкова естествено още от първите няколко крачки, които извървяхме един до друг. Целуна ме пред вратата за довиждане. Хвана нежно главата ми с две ръце и се приближи толкова много, че двамата се сляхме в едно. Устните му бяха меки и топли. Държеше ме плътно в обятията си.
– Утре на същото място, по същото време – прошепна ми накрая той.
После се отдръпна бързо, изгледа ме от глава до пети, изпрати ми въздушна целувка и изчезна в хладната нощ.
Казваше се Алан Смит и беше американец, но имаше роднини в Париж и смяташе да им гостува задълго. Беше изпълнен с жар и грандиозни планове. Учеше архитектура, мечтаеше да промени света и да преобрази очертанията на града.
– Париж е на път да се превърне в музей. Трябва да наложим модерното, простото и функционалното.
Слушах го изумено и се чувствах погълната от един до този момент непознат за мен свят. Алан говореше за къщи, за нови, интересни строителни материали и как се ползват, но също и за живота на хората и как той би могъл да се промени в бъдеще. Как един ден както мъжете, така и жените щели да имат работа и нямало вече да се нуждаят от прислужници. Беше толкова обзет от идеите си, че започна да скача по пейките в парка и енергично да жестикулира, за да илюстрира някое свое хрумване. Помислих си, че е луд, но се възхищавах на жизнеността му. След това той обхвана бузите ми с ръце и притисна меките си устни към моите. Носеше вкуса на слънцето. Топлината от устните му премина през моите и се разля по цялото ми тяло. Придаде ми някакво чудно спокойствие. Започнах да дишам по-леко, а тялото ми се изпълни с живот. Щеше ми се да можех да остана завинаги там. В прегръдките му.
Парите, социалният статус и бъдещето никога не са били по-маловажни от онзи момент във френския парк, посред един топъл пролетен ден, в който се разхождах с мъжа с износените обувки.
