ИНДИРА ГАНДИ
ТАЗИ НЕВЕРОЯТНА ЖЕНА, КОЯТО УПРАВЛЯВАШЕ ПОЧТИ ПОЛОВИН МИЛИАРД ДУШИ и даже беше спечелила една война, възпрепятствана от Съединените щати и от Китай. Казваха: никой не ще успее да я смъкне от трона, който е завоювала демократично. Казваха: ще продължи да бъде министър-председател на Индия двайсет години и тъй като наскоро е прехвърлила петдесетте, може да остане за цял живот. В действителност беше единствената истинска кралица на нашето време. Или пък една от малкото личности на власт в една епоха, оскъдна на личности на власт? Наблюдавайте лидерите, които държат в ръка съдбините на света – с изключение на двама-трима, изглеждат апостоли на посредствеността и баналността. В сравнение с тях Индира Ганди побеждаваше с голямо предимство, като расов кон. От друга страна, беше свикнала. Нима някога е губила?
Да я разбера, беше смущаващо начинание. Нейният облик ми убягваше при всеки опит да го фиксирам в един цвят, в прецизно очертание. Съчетаваше много неща и всички в контраст помежду си. На много хора не се харесваше. Обрисуваха я като арогантна, цинична, амбициозна, коравосърдечна. Обвиняваха я в идеологическа посредственост, двуличие, демагогия. Много хора обаче я харесваха, чак до влюбване. И я описваха като силна, смела, благородна, гениална. Възхваляваха я за нейното благоразумие, уравновесеност, искреност. Между онези, на които не се харесваше, често можеха да се видят мъже. Между онези, на които се харесваше, често се виждаха жени. Всъщност трудно е да си мъж и да приемеш фразата, позната в Индия: Shewearsthetrousersallright. Знае да носи панталон. С други думи, невъзможно е да си жена и да не се чувстваш компенсирана, отмъстена от такъв огромен успех – той оборва всички баналности, с които се оправдават патриархатът и мъжкото превъзходство във всяко общество. Но имаха ли право едните? Имаха ли право другите? Може би и едните, и другите. Както се случва често с големите фигури в историята, обречени на противоположни оценки също и след смъртта си, истината се намира и от двете страни. И все пак, за да управляваш една държава и преди всичко държава, която се нарича Индия, толкова спорна, толкова сложна, не е нужно да си светец. Каквото и да казва Хенри Кисинджър („За да бъдеш държавен глава, не е нужен ум, качеството, което има значение при държавните глави, е силата. Смелостта, хитростта и силата“), за да управляваме страна като Индия, трябва да сме интелигентни. Тя наистина не беше светица – умееше да пие от чашата на живота във всеки един смисъл. Интелигентна обаче беше. Доказва го например това интервю. Да направя интервю с нея, беше по-лесно, отколкото да я разбера. Не защото беше лесно да я срещна, а защото ако се съгласеше да те срещне, се държеше с впечатляваща липса на надменност. Говореше надълго и нашироко, без да я молиш. Отговаряше даже когато не би могла или не би трябвало, при необходимост криейки се зад фрази, които отричаха и допускаха – както оракул, изричащ сибилински мъдрости. Намеквам за политическите теми. Затова пък по личните въпроси беше спонтанна. Не криеше нищо, разголваше се – с ласкав, мелодичен, много приятен глас. Лицето ѝ също беше приятно. Имаше красиви светлокафяви очи, леко тъжни, и странна, снизходителна, енигматична усмивка, която събуждаше любопитство. Не приличаше на никого, даже и в черните къдрици, които отляво се възпламеняват в странен сив кичур – почти като лъч от сребро. Тялото беше стройно, деликатно. Обличаше го само в сари, съчетано със западна жилетка. В нея имаше много от Запада. Даже в моментите, когато изглеждаше закотвена към древната мъдрост, избухваше с модерни идеи. За отбелязване е какво отговаря на моя въпрос за религията. Когато си начело на най-религиозния народ в света, се изисква смелост да кажеш, че не се вярва в боговете, а в Човека.
Трябваше да я слушам с мисълта, че не беше обикновена жена, с обикновена съдба и обикновено минало. Преди всичко беше дъщеря на ДжавахарлалНеру, а после последователка на Махатма Ганди – две легенди, осмелили се да излязат насреща на Британската империя и поставили началото на разпадането ѝ. Израства, образова се и се развива под тяхната закрила. И ако днес Неру е споменаван като баща на Индира, довчера Индира беше позната като дъщеря на Неру. Ако днес името Ганди предизвиква объркване с фамилията на Индира (взела я е от съпруга си, а той не е бил роднина на Ганди), довчера Индира е дължала част от популярността си на факта, че се казва Ганди. Нейният случай е бил и е случаят на човек, роден сред изключителни хора в необичайно време. Семейство Неру е било потопено в политиката от поколения. Един от дедите е бил между основателите на „Индийски национален конгрес“, партията, към която Индира принадлежи. Родителите ѝ са били част от изпълнителния комитет, а също и една леля – онази Виджая Лакшми Пандит, единствената жена, избрана за председател на Генералната асамблея на ООН. Като дете Индира е подръпвала не само мустаците на Махатма, а и на всички влиятелни мъже, създали Индия. Борбата за независимост се провеждала пред очите ѝ, нейната първа житейска школа била полицията, пристигаща ненадейно нощем, за да прави арести. Разказват, че след това отваряла вратата на приятели и казвала: „Съжалявам, няма никого. Татко, мама, дядо, баба и леля са в затвора“. Също и заради това осемгодишна я изпратили да учи в Швейцария. Но тринайсетгодишна се завърнала и сформирала корпус от малки партизани, MonkeyBrigade, Маймунската бригада. Шест хиляди деца, които невинаги се ограничавали да са вестоносци, понякога атакували английските казарми. Предвождани от нея. От онзи период са писмата, които Неру ѝ пишел от затвора: „Моя Луна, спомняш ли си колко беше очарована от Жана д’Арк и как искаше да приличаш на нея? Ето, в Индия правим епоха както по времето на Жана д’Арк. Аз и ти сме доста щастливи да живеем сега…“. Днес писмата са събрани в две книги, използвани в училищата.
Тя също е била в затвора – за тринайсет месеца, които според присъдата на Специалния съд би трябвало да са седем години. Заедно със съпруга си. Отишла в Европа, за да учи в колежа „Съмървил“ в Оксфорд и се записала в лейбъристката партия, там се запознала с един млад адвокат от Бомбай – Фероз Ганди. И той затънал до гуша в политиката. Сключили брак в Делхи през февруари 1942-ра. Шест месеца по-късно британските власти арестували и двамата по обвинение за подривна дейност и това било началото на един труден брак, съвсем не щастлив. В 1947-а, когато Неру станал министър-председател, на практика Индира отишла да живее с баща си, който вече бил вдовец и имал нужда от жена край себе си. Фероз Ганди никога не понесъл този избор. Противопоставял се чак до деня на своята смърт от сърдечен инфаркт през 1960-а. Но не излязъл наглава с нея. Подтиквана също и от негодувание заради прекаленото внимание, което Фероз отделял на други жени, цели седемнайсет години Индира живяла повече с баща си, отколкото със съпруга си. Наричали я „първата дама на Индия“, „дъщерята на нацията“. Пътувала заедно с него, приемала държавни глави, провеждала митинги. И ето я в 1956-а – да влиза в Изпълнителния комитет на партията. Ето я в 1958-а – да става председател на партията и да отстранява мъже, от които се е възхищавала като дете. Изглежда неизбежно да заеме мястото на Неру след смъртта му през 1964-та. И след изборите през 1966-а го заема – спечелвайки триста петдесет и пет места срещу сто шейсет и девет. После, на изборите през 1970-а, победата е двойно по-голяма. Нейната политическа биография има немалко допирни точки с онази на ГолдаМеир, която е стигнала до властта по пътя на кариерата в една партия. Но сходството между Голда и Индира не свършва дотук, защото Голда също е имала нещастен брак, Голда също е принесла в жертва на властта съпруга си, когото обичала и имала две деца от него. Техният живот потвърждава с вледеняваща точност колко трудно е за една талантлива жена да реализира своя талант и в същото време да спаси щастието си. Повече от трудно, даже невъзможно, почти трагично. Парадоксално, напрежението и несправедливостта да бъдеш жена са ни показани точно от две жени, стигнали на върха на пирамидата. И усещаш гняв и болка, щом откриеш, че мъжът може да следва съдбата си, без да се отказва от семейството, от любовта. Жената не. За жената двете неща не могат да съществуват съвместно. Или съществуват съвместно само в трагедията.
Срещнах Индира Ганди в нейния кабинет в сградата на правителството. Същият кабинет е бил и на нейния баща: голям, хладен, без украшения. Седеше зад голо писалище, дребна и деликатна. Когато влязох, стана и ме посрещна, за да ми подаде ръка, после седна отново и прекъсна преамбюлите, като ме гледаше по начин, който искаше да каже: задавайте първия въпрос, не ми губете времето, аз наистина нямам време за губене. В началото отговаряше предпазливо. После се отвори като цвете и разговорът протече без спънки, във взаимна симпатия. Останахме заедно повече от два часа и когато интервюто свърши, излезе от кабинета с мен, за да ме придружи до таксито, чакащо ме на улицата. По коридорите и надолу по стълбището ме държеше за ръка, сякаш ме познаваше отдавна, и ми говореше за това-онова – като отговаряше с разсеяно кимване на поклоните на служителите. В онзи ден имаше уморен вид и по едно време възкликнах: „Не ви завиждам и не бих искала да се намирам на вашето място“. А тя каза: „Трудността не е в проблемите, които имам, а в идиотите, които ме обкръжават“. Четиресет и осем часа по-късно, след като установих някои пропуски в интервюто, поисках да я видя отново и без да прибягвам до протокола, се отправих към нейния дом – скромна къща, която поделя със синовете си Раджив и Санджай. Никой не беше по-достъпен от Индира Ганди, когато тя се намираше в своята къща, ставаше ти ясно сутрин, тогава приемаше хора, дошли при нея с прошения, протести, гирлянди цветя. Натиснах звънеца, секретарката дойде да отвори и я попитах дали министър-председателят може да ми отдели още половин час. Секретарката отговори „да видим“, после се отдалечи и се върна с Индира. „Хайде, елате, ще пием чай.“ Седнахме в дневната, отворена към градината, и говорихме още един час. Освен нещата, за които я попитах, ми разказа и за сина си Раджив, женен за италианка и работещ като пилот в индийските авиолинии, после за втория си син Санджай – автомобилен дизайнер и още ерген. Накрая извика едно красиво мургаво дете, играещо в градината, и като го прегърна, нежно прошепна: „Ето го моя внук, ето го мъжа, когото обичам най-много на света“. Беше трогателно да видиш тази могъща жена, прегърната от едно дете. Припомняше ми несправедливостта, за която споменах, самотата, която потиска жените, заети да отстояват своята съдба.
Интервюто с Индира имаше продължение. Бхуто го прочете, ядоса се и в ревността си поиска да изслушам и него. И това е една малка история вътре в Историята. Всъщност значимата история е провалът на Индира. Идва внезапно, когато невероятната жена е повярвала, че може да наложи своята личност в епоха, която вече не може да си позволи да зависи от един човек, и толкова. Подхлъзна се на динена кора и приключи – неизбежно.
ОРИАНА ФАЛАЧИ: Госпожо Ганди, имам много въпроси към вас – лични и политически. Все пак личните ще ви задам после – когато разбера защо много хора се боят от вас и ви определят като студена, даже ледена, сурова…
ИНДИРА ГАНДИ: Казват това, защото съм искрена. Даже прекалено искрена. И защото не губя време в празни приказки, както се прави в Индия, където първият половин час преминава в любезности: „Как сте, как са вашите деца, как са вашите внучета…“. Аз отказвам празните приказки. А любезностите, ако е нужно, ги отправям, след като работата е свършена. Но в Индия никога не са се примирявали с това мое държане и когато кажа: „Да караме по същество, побързайте!“, се засягат. И мислят, че съм студена, даже ледена, сурова. А после, има и друга причина, свързана с моята прямота – аз не се преструвам. Не умея да се преструвам, винаги се представям за онази, която съм, с настроението ми в момента. Ако съм доволна – изглеждам доволна, ако съм ядосана – изглеждам ядосана. И не се притеснявам как ще реагират другите. Когато си имал труден живот като моя, не се притесняваш как ще реагират другите. А сега напред. Може да ме питате каквото поискате.
Чудесно. Ще започна с най-бруталния въпрос. Вие победихте, постигнахте убедителна победа в една война. Но не сме малко, които считаме тази победа за опасна. Наистина ли вярвате, че Бангладеш ще бъде съюзникът, на който сте разчитали? Не се ли боите, че може да се окаже едно доста неудобно бреме?
Животът винаги е изпълнен с опасности и аз не вярвам, че трябва да избягваме опасностите. Вярвам, че трябва да правим онова, което считаме за правилно. И ако считаното от нас за правилно влече след себе си опасност… добре – трябва да рискуваме. Това винаги е било моя философия – никога не съм мислела за последиците от някое необходимо действие. Аз анализирам последиците след това, когато изникне нова ситуация, и тогава се изправям срещу новата ситуация. Точка и край. Вие казвате, че тази победа е опасна. Според мен днес още никой не може да каже дали е опасна, днес не виждам рисковете, за които загатвате. Но ако тези рискове се превърнат в реалност… ще се държа според новата реалност. Надявам се думите ми да звучат позитивно. Искам да ви отговоря по позитивен начин. Искам да заявя, че между нас и Бангладеш ще има приятелство. Естествено, не едностранно приятелство – никой не прави нещо срещу нищо, всеки има нещо за даване и нещо за вземане. Ако предлагаме нещо на Бангладеш, очевидно Бангладеш предлага нещо на нас. И защо Бангладеш да не е в състояние да спазва дадените обещания? Икономически е пълен с ресурси и може да се изправи на крака. Политически ми изглежда ръководен от подготвени хора. Бежанците, които се бяха приютили тук, се завръщат у дома…
Наистина ли се завръщат?
Да, два милиона вече се прибраха.
Два милиона от десет. Не са много.
Не, но дайте им време. Връщат се бързо. Доста бързо. Аз съм удовлетворена. Повече, отколкото очаквах.
Госпожо Ганди, като намекнах за опасностите, свързани с вашата победа, аз не се позовавах само на Бангладеш. Имах предвид и Западна Бенгалия, която е Индия и сега протестира за своята независимост. Аз чух наксалитите в Калкута… И има една фраза на Ленин, която казва: „Пътят на световната революция минава през Шанхай и през Калкута“.
Не. Не е възможно. И знаете ли защо? Защото в Индия вече се провежда революция. Тук нещата вече се променят – по мирен и демократичен начин. Опасност от комунизъм не съществува. Би съществувала, ако има дясно правителство вместо моето. Всъщност комунистите в Индия се увеличиха, когато народът мислеше, че моето правителство отива надясно. И имаше право – пред подобна заплаха не му оставаше друг избор, освен да се хвърли към крайната левица. Но сега, когато народът усеща нашите усилия, сега, когато вижда да разрешаваме проблемите, комунистите губят сила. Колкото до наксалитите в Западна Бенгалия, те са изцяло под контрол и аз съм сигурна, че също и онези в Бангладеш ще бъдат поставени под контрол. Не, не очаквам неприятности.
В Бангладеш вече имахте някои неприятности. След освобождението видях ужасяващи линчувания в Дака.
Бяха извършени през първите пет дена и се оказаха малко в сравнение с кланетата, извършени от други, в сравнение с милионите хора, които други убиха. Ставаше дума за грозни епизоди, вярно е, но ние се опитахме да ги предотвратим. Ако знаете колко хора спасихме! Но не можехме да бъдем навсякъде, не можехме да видим всичко, беше неизбежно нещо да ни убегне. Във всички общности има групи, които се държат зле. Но трябва да разберем и тях. Бяха толкова разгневени, заслепени от омраза. За да сме справедливи, не трябва да вземаме под внимание видяното от вас за няколко дни, а онова, което те са видели и изстрадали много месеци.
Госпожо Ганди, знаете за обвинението, според което вие, индийците, сте предизвикали тази война и сте нападнали първи. Какво ще отговорите?
Ще отговоря, приемайки, че ако искаме да се върнем много назад, ние помогнахме на МуктиБахини. Затова, ако считате, че всичко е тръгнало от тази помощ и от онзи момент, да – ние започнахме. Но не можехме да постъпим другояче. Не можехме да държим десет милиона бежанци на наша земя, не можехме да понасяме една толкова нестабилна ситуация кой знае още колко време. Напливът от бежанци нямаше да свърши, обратното. Щеше да продължава, да продължава, да продължава – докато всичко избухне. Вече не можехме да контролираме пристигането на онези хора – в наш интерес беше да ги спрем! Точно това казах на господин Никсън, на всички други държавни глави, които посетих в опита си да предотвратя войната. Но ако вземем предвид началото на истинската война, не е трудно да установим, че пакистанците нападнаха първи. Те връхлетяха върху нас със самолети – в пет часа в онзи следобед, когато първите бомби паднаха върху Агра. Мога да ви го докажа с факта, че наистина бяхме заварени неподготвени. Краят на седмицата е единственото време, когато ние от правителството можем да напуснем Делхи, и ето – почти никой от нас не беше в Делхи. Аз бях отишла в Калкута. Министърът на отбраната – в Патна и оттам щеше да се отправи към Бангалор, на юг. Министърът на финансите се намираше в Бомбай, на път за Пуна. Началникът на въоръжените сили беше някъде другаде, не помня къде. Всички ние трябваше да се втурнем към Делхи и поради това нашите войски започнаха контранастъпление чак на другия ден вместо в рамките на няколко часа. Затова пакистанците успяха да окупират някои територии. Естествено, бяхме подготвени – знаехме, че ще се случи нещо. Но бяхме готови единствено за въздушните атаки. Ако не беше така, щяха да ни ликвидират.
Госпожо Ганди, вие загатнахте за пътуването ви в Европа и в Америка, за да предотвратите конфликта. Днес можете ли да кажете истината за случилото се? Как мина с Никсън?
Предприех онова пътуване, знаейки, че съм като дете, което запушва дупката в дигата, като мушка вътре едно пръстче. И има неща, които… не знам… не може да се… Но да, обаче! Истината е, че аз говорих съвсем ясно на господин Никсън. И му казах онова, което вече бях казала на господин Хийт, на господин Помпиду, на господин Бранд. Казах им, без да говоря половинчато, че не можем да носим на гърба си десет милиона бежанци – занапред не можехме да търпим фитила на една толкова експлозивна ситуация. Е, добре – господин Хийт, господин Помпиду и господин Бранд ме разбраха добре. Господин Никсън обаче не. Работата е там, че ако другите разбираха едно нещо, господин Никсън разбираше друго нещо. Аз подозирах, че той е много „за“ Пакистан. Даже знаех, че американците винаги са били благосклонни към Пакистан – не толкова защото са благосклонни към Пакистан, колкото защото бяха „против“ Индия. Но в последно време имах чувството, че се променят – не толкова за да станат по-малко благосклонни към Пакистан, колкото за да станат не толкова „против“ Индия. Грешах. Моето посещение при Никсън послужи за всичко друго, освен за да предотврати войната. Бе полезно само на мен – опитът ме е научил, че когато хората имат нещо срещу теб, това нещо винаги се решава в твоя полза. Или поне можеш да го използваш в твоя изгода. Това е житейски закон – проверете и ще видите, че е валиден при всеки житейски случай. Знаете ли защо спечелих последните избори? Защото народът ме харесваше, да, защото бях работила неуморно, да, но също и защото опозицията се държеше зле с мен. А знаете ли защо спечелих тази война? Защото моята армия знаеше как да го направи, да, но също и защото американците бяха на страната на Пакистан.
Не разбирам.
Ще ви го обясня. Америка винаги е вярвала, че помага на Пакистан, но ако не беше му помагала, Пакистан щеше да бъде по-силна страна. На една страна не се помага, като подкрепяш военен режим, отричащ всеки намек за демокрация – това, което разгроми Пакистан, е неговият военен режим. Режимът, подкрепян от американците. Понякога приятелите са опасни. Трябва да внимаваме много, когато приятелите ни помагат.
Ами китайците? Китайците също бяха на страната на Пакистан и ако не греша, Китай е най-големият потенциален враг на Индия.
Не. Аз не виждам защо би трябвало ние и китайците да сме врагове. Ние не искаме да сме техни врагове. Ако те го искат, не можем да направим нищо – но не вярвам наистина да го искат, защото не смятам, че в крайна сметка това би им послужило. Колкото до позицията, която поддържаха в тази война… е, считам, че бяха по-вещи от американците. Разбира се, действаха по-деликатно – ако искаха, щяха да направят повече за Пакистан. Да или не? Седми американски флот беше изпратен в Бенгалския залив от американците, а не от китайците. За да не рискувам, аз не махнах войските от границата с Китай – но никога не съм се опасявала, че китайците ще направят погрешна стъпка. С други думи, не вярвах, че има опасност от трета световна война. Естествено, ако американците бяха произвели дори един изстрел, ако Седми флот беше направил нещо повече от това да престои в Бенгалския залив… да, би избухнала трета световна война. Но честно казано, такива опасения не ми минаваха през ума.
Колко странно впечатление, да говоря за война с вас, която сте били възпитана в култ към ненасилие, госпожо Ганди! Питам се как сте се чувствали в дните на конфликта.
Трябва да отчитате, че не ставаше дума за моята първа война; изправяла съм се и пред други. А за ненасилието ще ви разкажа една случка. Индия едва стана независима в 1947-а и Пакистан нахлу в Кашмир, по онова време го управляваше един махараджа. Махараджата избяга и народът на Кашмир, воден от шейх Абдула, поиска помощ от Индия. Лорд Маунтбатън, тогава генерал-губернатор, отговори, че не би могъл да предостави помощ на Кашмир, ако Пакистан не му е обявил война, и не изглеждаше да се безпокои от факта, че пакистанците избиваха масово населението. Затова нашите лидери решиха да подпишат документ, с който се задължаваха да влязат във война с Пакистан. И Махатма Ганди, апостолът на ненасилието, подписа с тях. Да, избра войната. Каза, че няма друг изход. Когато трябва да защитиш някого или да се защитаваш, войната е неизбежна.
Въпросът е там, че аз упорствам и виждам тази война като война между братя. Казах го също и на генерал Аврора, и на генерал Ниязи. И двамата отговориха: „Всъщност сме братя“.
Без това „всъщност“ – във всичко. Индийците и пакистанците буквално са братя. Знам, че ще се учудите защо след завземането на Дака пакистанските и индийските офицери си стискаха ръцете. Но наясно ли сте, че до 1965-а в нашата и в пакистанската армия можеше да се срещнат генерали, които бяха братя? Родни братя, деца на един баща и една майка. Или пък се срещаха чичо от едната страна и племенник от другата, братовчед тук и братовчед там. И днес още, от друга страна. Ще ви кажа и повече – по едно и също време двама посланици в Швейцария, пакистанският и индийският, бяха двама родни братя. О, наложеното ни от англичаните Разделяне беше толкова неестествено! Послужи само за да раздели семейства, да ги разбие. Аз си спомням ужасни случаи. Хора, които емигрираха, хора, които не искаха да емигрират… Много мюсюлмани не искаха да напуснат Индия, за да се преместят в Пакистан – но пропагандата казваше, че там ще имат по-големи възможности и те заминаха. От друга страна, много индуси не искаха да останат в Пакистан – но там имаха връзки или собственост и затова останаха. За да се превърнат в наши врагове – какъв абсурд. Страхотен абсурд, ако помислите, че мюсюлмани и индуси сме водили заедно борбата за независимост. Да, и по време на англичаните имаше враждуващи групи. Имаше сблъсъци. Но после се разбра, че става дума за сблъсъци, предизвикани от онези, които нямаха интерес да живеем заедно – с оглед на Разделянето. Политиката да ни държат разделени винаги е била желана от чужденците също и след Разделянето. Ако индийци и пакистанци бяха останали заедно… не казвам като конфедерация, но като съседски и приятелски страни… например като Италия и Франция… повярвайте ми – и те, и ние щяхме да сме напреднали много повече. Но както изглежда, не беше в интерес на „някой друг“ ние да прогресираме. „Някой друг“ имаше интерес винаги да воюваме, да се избиваме. Да, склонна съм да оправдавам пакистанците. Как трябваше да се държат? Окуражаваха ги да ни нападат, даваха им оръжия, за да ни нападат. И те ни нападаха.
