Върхът!
В 12,58 ч. сме на върха! Влизаме между два каменни лъва, които пазят входа на шинтоистката обител. Не е зле: за 4 часа и 58 минути. Височината, която е изписана на алтиметъра, е 3750 м (реално 3776 м). Горе стена се точи по ръба и огражда ред постройки. Търся свободно място и излаз навътре, към кратера. Сега остава и кратерът да е затворен!
Тогава пред нас се разкрива зашеметяващото великолепие на Фуджи-сан. Виждам гигантския обръч на ръба на кратера. Стоя на самия ръб и мога да видя лъкатушещата му линия, прикривана от бягащи облаци. В гърлото на кратера се спускат смразяващи ледени стени, посипани с вулканична пепел. Върхът е грандиозно широк и около него няма нищо друго, освен синева – наситена и мразовита. Склоновете отляво и отдясно се спускат главозамайващо в бурно облачно море.
Поглеждам дълбоко навътре и надолу и погледът ми се плъзва към зеещата паст на вулкана. Но не виждам дъно. Всичко е покрито с лед и пепел и на места стърчат скали.
До мен идва Томоко, задъхана и сияеща. Правим снимки с камерата. Връщаме се до постройките. Край нас се разнася мъжко: „Банзаааий!“, японски израз на тържество (буквално „десет хиляди години“). Томоко ми благодари, че съм я довел тук: Thank you for taking me here! You are making me happy!
Там, по стръмния леден склон, по извисения гребен и облаците под нас, аз откривам омагьосваща красота, но не ми се открива дори за миг някакъв смисъл. Горе, на ръба на кратера, виждам шеметни дълбини без видимо дъно. Дъно няма, няма, няма. Усещам се нищожен всред белотата и виждам в нея непроницаема тайна. После облак покрива всичко, задухва и запръсква сняг. Върхът се превръща в бяла безбрежност.
А защо да има смисъл, защо? Това търсене може да съсипе изживяването. Минава ми мисълта, че всички знаци ги пишем ние – драскаме по белотата без капка разбиране и надежда, а снегът отново и отново затрупва жалките ни драскулки.
Слизането ми се струва безкрайно дълго, както и на Елбрус, и на Кауфман. Краката ми са меки, лишен съм от навивка и хъс. Слизането, макар и много отговорно, не носи насладата от проникването в света на планината и в собствените дълбини. Вземам багажа на Томоко, тя съвсем се отпуска и слиза с опасни залитания. На няколко пъти се подхлъзва и трябва да положа всички усилия, за да не я изпусна по километровия склон. Лошото е, че и двете й котки една по една се изхлузват от обувките й и залитайки, тя се плъзга с риск да полети по гръб надолу...
Слизаме от бялата планина и всяка стъпка ни връща към зелената гора долу и синьото езеро в далечината. Ще се приберем и в нас ще пулсира изпитаното днес. Ще закръжим отново в орбитата на задачите. Томоко трябва да си ходи след ден-два, а аз трябва да ходя до Токио за пакистанска виза.
Бяхме на магическия Фуджи-сан! През главата ми минават образите на върха от моите сънища, мечти и представи. Бях го видял мистичнобял на лунна светлина, а аз пълзя нагоре без сила и видим край. Бях го видял леден, враждебен и смъртоносен, с бесен вятър, който хвърля тялото във виелицата по склона и изцежда силите. Такъв беше образът в нета от зимните изкачвания, които явно са се отнасяли до най-суровите зимни дни... А когато се връщам към реалността, го виждам как се стопява в мъглата и обаянието му чезне.
Понякога копнея за ясен знак, с който да ме докосне истината, но после си давам сметка, че това е погрешна нагласа. С ума и тялото си съм здраво вкоренен тук и светът не ми казва нищо за други светове. Ако само знаехме или имахме бегла представа дали свършваме, животът щеше да е друг. Нямаше да се напрягаме безнадеждно в търсене на окончателен смисъл и да се губим в съмнения. Когато съм трезвен от тази треска, си давам сметка, че всичко това е илюзия – смисълът е всеки миг в този свят, и нищо повече.
Вече сме там, откъдето тръгнахме, Го гоме. Искаме да се изкъпем, но трябва да отложим банята за долу. Тук водата е кът, докарана е с цистерни от езерото. Надписите до умивалнята предупреждават да се пести скъпоценната течност. Измиваме се и удряме по един печат на специална картичка. Печатът удостоверява, че си бил на Фуджи-сан. Подкрепяме се с горещ рамен (китайско фиде с месо).
През нощта се събуждам от странно чувство за лекота. Излизам навън и виждам сърпа на луната. Просветлява, часовникът показва 4,50 ч. Сещам се, че наближава японският изгрев. А тук, на Фуджи-сан, той е особено красив. Ще посрещнем изгряващото слънце на Япония.
Събуждам Томоко и отиваме на терасата до хотела. Първо проследяваме пътя на луната, а после слънцето се показва над море от облаци. Слънцето е голямо и оранжево, на бял фон, като японското знаме. Планината се окъпва в светлина. Неописуемо е.
Автобусът ни е чак в единайсет и с часове разглеждаме сувенири и пощенски картички. Впечатлен съм от стара цветна рисунка на Фуджи с път до върха.
Алпийски дневник от Сергей Герджиков
