За първи път чух тази история в университетската аудитория. Оттогава имам усещането, че тя сама ме намери и точно аз трябваше да я разкажа. След това я включих в моя лекция за разпадането на Югославия, разказах я и в научната си монография „Имиграция, конфликти и трансформация на идентичности в ЕС“ и накрая написах романа. Става въпрос за една голяма любов между християнин и мюсюлманка, на фона на жестоката братоубийствена война в Босна, през 90-те години на XX в. Романът е по действителен случай, а главните герои са заедно още от деца. Това, което ме порази, е как само в рамките на няколко години най-добрите приятели се превръщат в смъртни врагове. Как хора, делили залъка, скръбта, любовта и страданието си, се избиват с особена жестокост. На 19 февруари 1984 г. президентът на МОК (Международен олимпийски комитет) Хуан Антонио Самаранч закрива първите в източния блок Зимни олимпийски игри с думите: „Сараево ’84 ще остане в паметта на хората, като най-позитивната олимпиада в цялата история на игрите“. Десет години по-късно, през 1994 г., от ски пистите дебнат в засада снайперисти, в олимпийското село се търкалят обезглавени трупове, хокейните площадки са превърнати в затвори, залите – в секс лагери. Уж хората едни и същи, уж мястото едно и също, а между двата свята – море от човешка кръв.
За да проуча историята, посетих миналата година Сараево. Разговарях с хора, преживели блокадата, с хора, познавали моите герои, минах по техните стъпки при бягството им през моста Връбаня. И едва там си дадох ясна сметка какво са преживели те. И как Сараевската блокада няма аналог в човешката история по измеренията на своята жестокост и трагизъм. Тя е най-дългата блокада на град – 1395 денонощия, в които хората не са можели да напуснат града. Всяка минута и секунда от тях те са били мишени в стрелкови полигон.
Един от героите ми казва: „В една война можеш да бъдеш само мишена или убиец и нямаш избор“. Но моят роман е точно за избора. За това, че в каквито и условия да си поставен, можеш да запазиш човешкия си облик. И това е божествената частица в нас. Главните ми герои Давор и Айда правят своя избор. Пред примирението, страха и обезчовечаването те избират любовта и свободата.
Когато пишех романа, от ноември 2014 г. до април 2015 г., така се случи, че нямаше къде да пиша. Реално написах романа в едно кафене до Университета – „Timeless“, където персоналът и атмосферата ме караха да се чувствам у дома. Сутрин пиех чай, вечер – уиски, и пишех. Имаше магични моменти, в които след два-три часа писане до такава степен бях потънал в историята, че забравях къде съм.
Романът ми завършва с думите на майката на главната ми героиня: „Аз още броя дните“, дните до момента, в който ще се срещне отново с дъщеря си.
Посвещавам романа си на всички онези, които още броят дните, независимо за кой конфликт и за коя точка на света става дума.
Аз съм абсолютно убеден, че ние не се раждаме бели или черни, европейци или африканци, християни или мюсюлмани. Ние се раждаме преди всичко хора и каквито и да са обстоятелствата, само от нас зависи да си останем хора.
