Натали бе по-скоро сдържана (нещо като особеност на швейцарската женственост). Бе прекосила пубертета безпроблемно, спазвайки пешеходните пътеки. На двайсет години възприемаше бъдещето като обещание. Обичаше да се смее, обичаше да чете. Рядко съчетаваше двете занимания, защото предпочиташе тъжните истории. Тъй като литературната ориентация не й се струваше достатъчно конкретна, бе решила да следва икономика. Зад вида й на мечтателка се криеше човек, несклонен да се задоволява с приблизителното. С часове наблюдаваше със странна усмивка на лицето кривата на развитие на БВП на Естония. Когато на хоризонта започна да се очертава животът й на зрял човек, все още й се случваше да мисли за детството си.
За онези моменти на щастие, събрани в няколко, винаги едни и същи епизоди. Спомняше си как тича по плажа, как се качва на самолет, как спи в скута на баща си. Но никога не изпитваше носталгия. Което бе нещо твърде рядко за една Натали.
2
Повечето двойки обожават да разказват историята на своето запознанство, вярват, че то е било наистина нещо изключително, и безбройните бракове, осъществени по възможно най-баналния начин, често се украсяват с подробности, предлагащи все пак известен дребен възторг. В крайна сметка за всяко нещо търсим някакво красиво обяснение.
Натали и Франсоа се запознаха на улицата. Винаги е деликатно мъж да заговори жена. Тя неизбежно се пита: „Дали не прави така с всички?“. Мъжете често казват, че им е за първи път. Ако ги слуша човек, внезапно са били поразени от необичайно просветление, позволяващо им да преодолеят изначалната си стеснителност. Жените отговарят машинално, че нямат време. Натали не направи изключение от правилото. Бе доста тъпо: нямаше кой знае какво да прави и й харесваше мисълта, че са я заговорили по този начин. Никой никога не си го бе позволявал. Многократно се беше питала: дали изглеждам твърде намръщена, или твърде безинтересна? Една от приятелките й бе казала: никой не те спира, защото имаш вид на жена, преследвана от отлитащото време.
Когато някой мъж пристъпва към непозната, то е, за да й каже нещо хубаво. Дали съществува такъв мъжки камикадзе, който би спрял жена, за да й подхвърли: „Как може да носите подобни обувки? Пръстите ви са като на съветска лагеристка. Срамота, вие сте истински Сталин за вашите крака!“. Кой би казал това? Със сигурност не Франсоа, благоразумно избрал страната на комплиментите. По-късно се опитваше да обясни най-необяснимото нещо – вълнението. Защо бе спрял точно нея? Ставаше въпрос най-вече за походката й. Усещането бе за нещо ново, почти детско, нещо като рапсодия на коленете. От нея се излъчваха трогателна естественост и такова изящество в движенията, че той си помисли: това е точно жена, с каквато бих искал да замина за уикенда в Женева. Тогава събра цялата си смелост – в този момент му се щеше да бъде дори по-голяма. Най-вече защото за него това наистина бе първи път. Двамата се срещаха тук и сега, на този тротоар. Напълно класическо навлизане в същността на темата, често обуславящо началото на неща, които впоследствие не са толкова класически.
Бе измънкал първите слова и внезапно всичко стана пределно просто. Думите бликнаха, изтласкани от малко патетичната, но толкова трогателна енергия на отчаянието. Такава е магията на парадокса: положението бе толкова неудобно, че нямаше друг избор, освен да не се измъкне от него по възможно най-елегантния начин. След трийсет секунди дори успя да я разсмее. С което направи пробив в анонимността.
Тя прие да пият кафе и така се разбра, че не бърза за никъде. Стори му се безкрайно странно, че може да прекара известно време с жена, която току-що е забелязал. Открай време обичаше да се заглежда в жените на улицата. Дори си спомняше романтичното си юношество, когато бе способен да следва момичетата от добри семейства чак до вратите на домовете им. В метрото му се случваше да се прехвърля в друг вагон, за да е по-близо до някоя пътничка, която бе забелязал отдалече. Бидейки роб на чувствеността, той все пак си оставаше романтик и вярваше, че светът на жените би могъл да бъде сведен до една-единствена жена.
Попита я какво иска да пие. Изборът й щеше да е определящ. Помисли си: ако си поръча безкофеиново, ставам и си тръгвам. Никой няма право да пие безкофеиново кафе на подобна среща. То е възможно най-безсърдечната напитка. Чаят също е лош избор. Току-що срещнали се и вече се чувствате като в домашното огнище. Предусещате, че ще прекарвате неделните следобеди пред телевизора. Или по-лошо: при тъста и тъщата. Да, чаят безспорно създава семейна атмосфера. Какво тогава? Алкохол? Не, не е добра идея в този час. Човек може да се уплаши от жена, способна да се запие ей така, отведнъж. Дори чаша червено вино не върви. Франсоа чакаше тя да направи своя избор и продължаваше да измерва в течности първото си впечатление от жената насреща му. Какво още? Кока-кола или някаква друга газирана напитка... не, невъзможно, изобщо не е женствено. Остава и сламка да поиска. В крайна сметка реши, че сок би било най-подходящо. Да, сокът е нещо симпатично. Дружелюбно и не особено агресивно. Усещаш, че момичето е спокойно и уравновесено. Но какъв сок? Най-добре е да се избегнат съвсем класическите: никакъв сок от ябълка или портокал, твърде познато. Необходима е известна оригиналност, но без ексцентричност. Папаята или гуавата плашат. Не, най-добре е да се избере нещо средно, като кайсия. Да, точно така. Сок от кайсия е чудесно. Ако избере това, ще се оженя за нея, помисли си Франсоа. Точно в този момент Натали вдигна глава от менюто, все едно излизаше от дълъг размисъл. Същия размисъл, в който бе потънал непознатият пред нея.
– Ще взема сок от...
– ?
– Май сок от кайсия.
Погледна я, все едно бе нахълтала с взлом в действителността.
Бе приела да седне с непознатия, защото се поддаде на неговия чар. Веднага й се понрави смесицата от непохватност и увереност, нещо средно между Пиер Ришар и Марлон Брандо. Физически той притежаваше качество, което тя ценеше у мъжете: леко кривогледство. Много леко, но забележимо. Да, странно бе да открие този детайл у него. Пък и се казваше Франсоа. Винаги бе харесвала това име. Беше елегантно и спокойно, подхождаше на представата й за петдесетте години. Вече разговаряха все по-свободно. Нямаше никакви недомлъвки, никакво притеснение, никакво напрежение. За десет минути първоначалната сцена на заговарянето на улицата бе забравена. Имаха чувството, че вече са се виждали, че са заедно, защото са имали среща. Държаха се смущаващо непринудено. Непринуденост, която липсваше на всичките им предишни срещи, когато се налагаше да се опитват да бъдат забавни, да се стремят да се представят добре. Всичко бе толкова просто, че им ставаше смешно. Натали гледаше момчето, което вече не й беше непознато, чиито частици анонимност постепенно изчезваха пред очите й. Опитваше се да си спомни закъде се бе запътила, преди да го срещне. Губеше й се. Не бе от хората, които се разхождат безцелно. Дали не й се бе приискало да имитира романа на Кортасар, който бе прочела наскоро? Литературата сега бе тук, между тях. Да, точно така, бе прочела „Игра на дама“ и особено й бяха харесали сцените, когато героите правят опит да се срещнат на улицата, докато обхождат маршрути, родени от изречението на един клошар. Вечерта повтаряха пробега си по карта, за да разберат в кой момент биха могли да се срещнат, в кой момент със сигурност са били в непосредствена близост. Ето къде бе искала да отиде: в един роман.
3
Трите любими книги на Натали
„Дамата на сърцето му“ от Албер Коен
„Любовникът“ от Маргьорит Дюрас
„Раздялата“ от Дан Франк
4
Франсоа работеше в областта на финансите. Достатъчни ни бяха пет минути с него, за да разберем, че това поприще е точно толкова неуместно, колкото търговското призвание на Натали. Вероятно съществува някаква диктатура на конкретното, която постоянно противодейства на призванията. Трудно би било обаче да си представим какво друго би могъл да прави. Макар и да ни се бе сторил почти свенлив в момента на срещата с Натали, той бе изпълнен с жизненост, преливаше от енергия и идеи. Истински ентусиаст – би могъл да работи всичко, дори да рекламира вратовръзки. Човек лесно би си го представил с куфарче – как стиска ръце, надявайки се да стисне вратове. Притежаваше изтощителния чар на онзи тип хора, които могат да ви продадат какво ли не. С него бихте отишли да карате ски през лятото и да плувате в исландските езера. Бе от мъжете, които един-единствен път спират жена на улицата и попадат на подходящата. Май успяваше във всичко. Така че защо пък не финанси. Беше от онези начинаещи брокери, които разиграват милиони, разчитайки на неотдавнашните си спомени от играта „Монополи“. Но щом напуснеше банката, ставаше друг човек. САС 40 оставаше в своята кула. Професията не му бе попречила да продължи с увлеченията си. Най-много обичаше да реди пъзели. Може да изглежда странно, но нищо не канализираше така душевните му вълнения, както прекарването на съботата в сглобяване на хиляди късчета. Натали обичаше да наблюдава годеника си, клекнал в хола. Тиха гледка. По някое време той внезапно се изправяше и извикваше: „Хайде, излизаме!“. Ето и последното нещо, което трябва да уточним. Не бе привърженик на преходите. Обичаше резките промени – от спокойствие към буйна страст.
С Франсоа времето течеше с умопомрачителна скорост. Той като че ли притежаваше способността да прескача дните, да създава чудновати непълни седмици. Едва-що се бяха запознали и вече празнуваха своята двегодишнина. Две безоблачни години – има какво да смути всички трошачи на чинии. Възхищаваха им се като на шампиони. Бяха жълтата фланелка на любовта. Натали продължаваше блестящо следването си, опитвайки се да облекчи всекидневието на Франсоа. Фактът, че бе избрала мъж, малко по-възрастен от нея, който вече работеше, й бе позволил да напусне семейния дом. Но тъй като не искаше да живее на негов гръб, бе решила няколко вечери седмично да работи като разпоредителка в театър. Работата й бе приятна, защото компенсираше малко строгата обстановка в университета. Щом зрителите се настаняха, сядаше в дъното на салона. Гледаше представления, които вече знаеше наизуст. Мърдаше устни заедно с актрисите и поздравяваше публиката при аплодисментите. Преди да продаде програмата.
Тъй като познаваше в подробности пиесите, развличаше се, като изпълваше с диалози всекидневието си, обикаляше хола, мяукайки, че котенцето е умряло. Напоследък играеше „Лоренцачо“ на Мюсе, подхвърляйки наляво-надясно безразборни реплики без никаква логична връзка. „Ела тук, унгарецът има право.“ Или пък: „Кой е в калта? Кой се влачи пред стените на моя замък с тези ужасни викове?“. Ето това слушаше Франсоа този ден, докато се опитваше да се съсредоточи.
– Може ли да не вдигаш толкова шум? – помоли той.
– Да, добре.
– В момента редя изключително важен пъзел.
Натали млъкна, зачитайки заниманията на годеника си. Пъзелът изглеждаше различен от останалите. Нямаше никакви мотиви, замъци, лица. Представляваше бял фон, на който се открояваха червени ченгелчета. Ченгелчета, които се оказваха букви. Това бе послание под формата на пъзел. Натали остави книгата, която току-що бе отворила, за да види докъде е стигнало подреждането на пъзела. От време на време Франсоа извръщаше глава към нея. Разкриването на буквите отиваше към своята развръзка. Оставаха само няколко парченца и Натали вече можеше да отгатне посланието, старателно изградено с помощта на стотици късчета. Да, сега можеше да прочете написаното: „Ще станеш ли моя жена?“.
5
Световен шампионат по редене на пъзели, проведен в Минск от 27 октомври до 1 ноември 2008 година
1. Улрих Войгт – Германия: 1464 точки
2. Мехмет Мурат Севим – Турция: 1266 точки
3. Роджър Баркан – САЩ: 1241 точки
6
За да не се разваля с нищо красивата завръзка, празненството мина много успешно – семпло и приятно, нито екстравагантно, нито скромно. Имаше бутилка шампанско на поканен, наистина практично. Доброто настроение бе неподправено. На сватба човек трябва да се чувства празнично. Много повече, отколкото на рожден ден. Съществува йерархия на задължителната радост и сватбата е на върха на пирамидата. Трябва да се смеете, да танцувате, а по-късно е редно да подканите старците да си вървят да спят. Нека не забравяме и красотата на Натали, която бе работила върху появата си във възходяща линия, подготвяйки от седмици теглото и вида си. Съвършено овладяна подготовка: бе в апогея на красотата си. Този несравним миг трябваше да се запечата, както Армстронг бе забил американското знаме на Луната. Франсоа я гледаше развълнувано и точно той най-добре от всички запечата мига в паметта си. Пред него стоеше жена му и той знаеше, че именно този образ ще види в момента на смъртта си. Така е, когато изпитваш върховно щастие. Тогава тя се изправи, взе микрофона и изпя една песен на „Бийтълс“. Франсоа бе луд по Джон Ленън. Впрочем в негова памет се бе облякъл в бяло. Така, когато младоженците танцуваха, белотата на единия потъваше в белотата на другия.
За жалост, заваля. Това щеше да попречи на гостите да дишат под небето, да се наслаждават на наетите за случая звезди. В такива случаи хората обожават да цитират глупави пословици, като например: „Дъждовна сватба, щастлив брак“. Защо постоянно сме подложени на подобни безсмислици? Нямаше нищо страшно, естествено. Валеше, бе малко тъжно, но толкова. Отказвайки им възможността да си поемат дъх навън, вечерта бе загубила част от очарованието си. Гостите щe се потиснат, наблюдавайки все по-усилващия се дъжд. Някои щe си тръгнат по-рано. Други щe продължат да танцуват, точно както и ако валеше сняг. Трети пък щe се колебаят. Нима това наистина бе важно за младоженците? В щастието има един момент, когато си сам сред тълпата. Да, те бяха сами сред вихъра на мелодиите и валсовете. Трябва да се въртим възможно най-дълго, казваше той, да се въртим така, че да не знаем къде сме. Тя вече не мислеше за нищо. За първи път изживяваше живота в неговата уникална и тоталитарна плътност: тази на настоящето.
Откъс от „Деликатност“ на Давид Фоенкинос
