Едно интервю на Захари Карабашлиев с Бенджамин Пърси, автор на новия неустоим трилър „Кървава луна”
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа
З. К. Какъв е/беше този студ в Щатите и как се справяш/справяше с него?
Б. П. Живея в един от най-мразовитите щати – Минесота – и след Коледа температурите паднаха неприлично ниско. Аз съм един от онези особняци, които си падат по ужасното време и най-вече по нечовешките температури. Способен съм да изляза на разходка във виелицата и обожавам да хвърлям цепеници в огъня и да варя горещо кафе, за да надвия свирепите ветрове.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си
Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио
Зимата ме потапя във вътрешния ми свят, от една страна, защото обичам смяната на сезоните, а от друга, понеже сковаността и мъртвилото на декември и януари си имат свой собствен чар. Харесва ми да газя в снега със снегоходките, да профучавам по пътеките със ски, да мятам кофи вряща вода във въздуха и я да гледам как се превръща в сняг и пара.
З. К. Смяташ ли, че времето влияе на писателите, на начина по който работят или се отнасят към материала си? Имат ли значение сезоните?
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 13. Заека оцелява
Още: Откъс от "Откажи се", Ани Дюк
Б. П. Не знам за другите, но аз работя най-добре през есента и зимата. Нещо в замирането на света кара мислите ми да се задълбочат и съсредоточава ума ми. Ставам супер продуктивен. Вероятно чрез оживлението в кабинета се опитвам да неутрализирам забавянето на света отвън.
Обичам и ритуалите, свързани с календара. Тези ритуали, заедно с характерното за всеки сезон време, каквото имаме тук в Минесота, засилват паметта ми. Не мога да си представя живот в по-умерен климат. Без смяната на сезоните – бурната, цветна пролет, влажната усилност на лятото, пъстролистата есен, обвитите в сняг зими – всичко ще се слее в едно.
Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас
Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли
З. К. В момента животът ти е доста натоварен. Пишеш разкази, есета, романи. Освен това си редактор, преподавател, семеен човек. Винаги ли си бил толкова активен, или има моменти в живота ти, когато си се чудил какво да правиш? Някога било ли ти е скучно?
Б. П. Не се спирам. Винаги съм зает, преследвам някаква цел, мечтая. Нямам хобита – семейството и работата поглъщат целия ми живот. Дори докато гледам филм или телевизия, обикновено или тренирам, или си водя бележки в таблета. Освен романи, разкази и есета пиша и сценарии (правя адаптация на „Кървава луна” за сериал по телевизия FOX и работя по два оригинални сценария). Постоянно пътувам, за да изнасям четения и лекции по фестивали и конференции. Така че скуката не ми е проблем. Но може би трябва да внимавам да не полудея, тъй като умът ми често е разкъсан между твърде много неща.
З. К. „Кървава луна” е дръзка комбинация от жанрове; роман с висока литературна стойност с елементи на хорър, политически трилър, съспенс... истински жанров превъплъщенец. Какво те вдъхновява? Кои са учителите ти?
Б. П. Израснах с жанрова литература. Фентъзи, уестърни, шпионски трилъри, мистерии, научна фантастика, хоръри. Четях бързо – по една или две книги седмично – движен от въпроса: „Какво ли ще стане по-нататък?” Чак в университета започнах да чета висока литература и се влюбих в нея. Не бях чувал за Фланъри О’Конър, Тим О’Брайън, Алис Мънро, Реймънд Карвър, така че прекарах следващите няколко години, поглъщайки ги жадно и опитвайки се да им подражавам на белия лист. Може би затова някои хора казват, че съм на границата между различни жанрове. Аз съм писател, който се наслаждава на всякакъв тип книги и който прави всичко по силите си да изпипва всяко изречение, докато изстрелва читателя напред с интригуващо повествование.
З. К. Романът ти получи признанието и похвалите на майстори като Джон Ървинг, Джеймс Лий Бърк и Питър Строб. Дори Стивън Кинг пише, че не може да спре да мисли за „Кървава луна”. Какво е чувството?
Б. П. Нереално. Удивително. Ласкателно. Глупашки щастливо. Това са писатели, които съм изучавал и които съм боготворил през целия си живот. Трудно ми е да повярвам, че са прочели романа ми и не са го изгорили или не са го дали за залъгалка на кучето.
З. К. Чувам, че си запален турист. Мислиш ли за писане, когато си сред природата, или отиваш там, за да се отърсиш от всичко?
Б. П. Излизам сред природата, тичам и вдигам тежести винаги когато мога. Приливът на кръв и ендорфин е лек за заседналия ми начин на живот зад бюрото. Освен това повторението – поставянето на единия крак пред другия – ме привежда в медитативно състояние, в което ми хрумват изречения и сюжети. Мога да избягам от компютъра, но от писането – никога.
З. К. В едно интервю казваш, че си написал четири неуспешни романа, преди най-после да проумееш дългата форма. Какво промени този път, за да стане, както трябва?
Б. П. Навъртях си десетте хиляди часа на компютъра. Не може без това. Побъркваш се от четене и писане и ставаш по-добър. По-рано пишех главите като разкази, въвеждах и разрешавах един проблем в рамките на петнайсет-двайсет страници, което направи тези неуспешни романи някак накъсани. Постепенно започнах да осъзнавам – отчасти анализирайки любимите си произведения – как да боравя с проблемите. Наричам го „танца на моторните триони” – начина, по който един писател се заиграва с различни опасности, жонглирайки с тях неспирно и рисковано. Освен това заложих на силните си страни. Първият ми публикуван роман, The Wilding („Зовът на дивото”), е с камерен фон, малко герои и ограничена времева рамка, което ми помогна да направя скока от кратката към дългата форма. Тази книга ми препрограмира мозъка. Особено след епична творба като „Кървава луна” вече не мога да пиша разкази.
З. К. Какво мислиш за писателската отговорност? Писането ти политически пристрастно ли е? Ти самият пристрастен ли си?
Б. П. Да, пристрастен съм, такова е и писането ми. Не го усещам като отговорност, но прозата ми често се стреми към това като начин за преосмисляне и противодействие на света, за поставяне на проблеми за обсъждане, за провокиране на емпатия, за задълбочено разглеждане на някой въпрос и може би за трансформация на някой и друг ум. Номерът е да имаш политическа позиция, без да си полемичен. Персонажите трябва да са на първо място. Историята трябва да е на първо място. В противен случай хората усещат тенденциозност и това руши усещането за фикция. Опитвам се да повдигам въпроси, не да давам отговори.
З. К. В момента България се намира в особена политическа ситуация – доверието в правителството е сринато, икономиката е в ужасно състояние, хората масово протестират срещу политическото статукво и като капак на всичко бегълци от опустошената от войната Сирия търсят убежище тук, което пробужда демоните на ксенофобията и расовата омраза. Това звучи ли ти познато?
Б. П. Зловещо наподобява света от „Кървава луна”. В книгата се опитвам да отразя действителността ни като в огледало – пукнато огледало – в което се вижда един изкривен образ на настоящите ни страхове и проблеми. Надявам се той да намери отклик сред читателската ви аудитория. Надявам се и да посетя България – чувал съм, че е красива страна, и освен това винаги съм бил запленен от историята и фолклора ви.
З. К. Читателските ти навици промениха ли се с времето? Забелязваш ли да четеш повече художествена литература, или пък повече нехудожествена?
Б. П. Старая се да съм литературно всеяден. Да чета книги, публикувани преди сто години, и книги, публикувани преди седмица. Книги от Щатите, и книги от Китай, Великобритания, Норвегия, Индия. Старая се да чета без оглед на половата, политическа и религиозна принадлежност на автора. Както и без оглед на жанра, смесвайки художествена литература, нехудожествена литература и поезия. Но определено предпочитам художествената литература. И колкото повече остарявам, толкова по-нетърпелив ставам. Преди изчитах книгите от кора до кора, но тъй като вече започвам да осъзнавам, че животът няма да ми стигне за всички истории, които бих искал да прочета, съм много по-склонен да зарежа някоя.
З. К. Ако не греша, си и редактор в сп. „Ескуайър”. Съвместяваш ролите на писател, редактор, преподавател... Четенето помага ли ти да пишеш по-добре? Писането променя ли начина, по който четеш?
Б. П. Пишещ редактор съм, да. Като преподавател също се занимавам с много редакторска работа. И това със сигурност ми е помогнало да си създам свой собствен естетически барометър през годините. Ако трябва да обясня на един писател защо нещо е подходящо – или пък неподходящо – това ми помага да избистря собствените си мисли пред компютъра по-късно и да избегна или пък да заимствам някой похват, който съм наблюдавал в работата на другите.
З. К. България наистина е красива страна. Хората са невероятни, храната е чудесна, бирата е отлична, така че трябва да ни дойдеш на гости.
Б. П. Ами поканете ме и веднага започвам да си събирам багажа.
З. К. А сега нека изиграем една бърза литературна игра. Имаш ли нещо против да прибавиш няколко думи/изречения и да ни вземеш със себе си там, където те отведе въображението ти? Готов ли си?
„Пристигаш в България, посреща те приятел и двамата се качвате високо в планината, където се натъквате на стар манастир. Прекарваш вечерта с неколцина чудати монаси, подкрепяш се с малко бобена чорба, ръчен хляб и вино и си лягаш в тясната стаичка. После се събуждаш и...”
Б. П. „… откриваш, че не си бил отровен, насилен, убит, пленен или заразен с вампирска чума. Влюбен си в България, монасите ѝ и ръчния ѝ хляб и изпращаш много картички на приятелите и роднините си, разказвайки им колко страхотно си си прекарал. После отлиташ обратно в Америка, където веднага те застрелва крадец, докато се давиш с двоен чийзбургер.”
