Новият роман на писателката Мария Лалева със заглавие "Пасиансът на архангелите" ще се появи в книжарниците на 15 октомври 2021 г. с логото на издателство "Книгомания". На 420 страници най-четеният български автор през последните три години (романът "Живот в скалите" е най-продаваната книга) отново печели привърженици с таланта си да гради образи, да изненадва и взривява, да разтърсва не само заради картинността на повествованието и афоризмените разсъждения, а и заради забиването на колчета - и в душата, и в мислите, и в себепознанието! Нoвият роман на Мария Лалева реди пасианса на земния човешки живот. И засяга чувствителните механизми в него.
- Г-жо Лалева, преди да бъде прочетен, новият Ви роман "Пасиансът на архангелите" внушава алюзията за гадаене, редено от Седемте свети архангели, стоящи пред престола Господен. Това съставя отворен списък от въпроси, който поражда читателското въображение. На кой от тях Вие самата търсихте отговор, когато избрахте това заглавие?
- Търсех отговор на въпроса за смирението. На въпроса защо ние, човеците, се страхуваме от тази дума. Защо изпълваме „смирението“ с представите ни за примирение, защо бъркаме едното с другото. Защо, залисани и омотани в стегнатите въжета на ежедневието и предразсъдъците си, не намираме време и смелост, а може би и смисъл, да си зададем най-важните въпроси - кой съм аз и какво правя със себе си. Защо противопоставяме свободната човешка воля срещу съдбата. Знаем ли изобщо какво е съдба. Чуваме ли душата си. Познаваме ли езика ѝ. Кое приемаме за неизбежно и непреодолимо и кое избираме да бъде възможно и поправимо в дните си.
Архангелите в книгата не носят онзи общоприет библейски смисъл, с който са наложени чрез религията. В романа те са по-скоро велики енергии със собствено съзнание, които държат земния човешки живот цял, вечен и справедлив според вселенските закони. Те са седемте въздесъщи енергии, които съблюдават взаимовръзките, равновесието и осъществяването на големия план на мирозданието, което много често не е по вкуса и не съответства на представите на човеците за справедливо и правилно. Това е книга за пътя, начертан от душата и за отклоненията по човешкия път от плана на душата му. За бездните, които отваря в дните ни това разминаване между пътя на душата и маршрута на човека в резултат от изборите на егото му.
- Юстина, игуменката Христина, монахинята Йоана - все имена на героините Ви, които се свързват с библейското. И изведнъж Ерес - името на кучето, което остава в манастира. Това илюстрация на синдрома на разпадането ли е? Или утвърждаване на растежа на духовното?
- Това е закачката между догмата и свободата на човешкото същество. Еретици могат да съществуват само в свят на догми и правила, само в свят, където правилно и неправилно, добро и лошо, са формулирани от институция, т.е. човешко творение, базирано на човешкото съзнание. Не вярвам, че в света на духа съществува ерес. Там има прекалено много свобода за тесните ни човешки граници на възприятие на тази дума. Самата героиня Юстина излиза извън рамките на религиите и като поведение, и като мислене, затова е съвсем нормално да прояви странно чувство за хумор, когато дава име на кучето си в свят, който вярва безусловно в превъзходството на човека над всичко.
- Как се плаче като икона?
- Със смирение. С познанието, че болката си иска сълзите, че човекът има правото да поплаче без това непременно да го прави слаб. С ясната убеденост, че сълзите лекуват и с вярата, че махалото на живота ни люлее между сълзата и усмивката непрекъснато, но че това е най-красивият начин да изживеем чудото да сме човеци. Нашата човешка задача е да сме внимателни какви излизаме от сълзата или от усмивката. След сълзата иконата засиява. Същото би трябвало да е и с човека.
- Ако приемем философията на Вашата героиня, че колкото са човеците, толкова са и боговете, това означава ли, че по архангелски добронамерено можем да вдъхнем по определен начин смисъл на живота си и да го накараме да запищи като позабравеното глинено петленце, продавано по панаирите?
- Едно глинено петленце (и то като библейския човек създадено от кал), за да запищи, са му нужни две неща - човешки дъх и някой, който да го чуе. В този смисъл, съвсем категорично човек може да вдъхне нов живот на живота си, стига да събере смелостта и да се изпълни с вярата, че всички вселенски енергии и цялата любов на Бога са у него.
- Майка и осиновена дъщеря девет години не правят нито крачка една към друга. Кога забраняваме на Бог да порасне в нас?
- Когато най-страшните демони в нас - страховете ни, вземат властта над съзнанието ни. Страхът да не бъдеш изоставен, страхът да не загубиш нещо или някого, страхът да не се изложиш, страхът да не те наранят, страхът да не те накажат, страхът от самотата, страхове, страхове… Включваш телевизора - плашат те. Четеш статия - плашат те, отиваш на училище - плашат те. Страхът е част от мирогледа на целия ни свят, той е в основата на всичките ни религии, на него стъпват почти всичките ни човешки начини да възпитаваме децата си и да ги учим на дисциплина. Ние не просто забраняваме на светлината в нас да тържествува и да бъде наша посока, а дори сме готови да я осъдим, ако ни пречи да виреем в калъпите на страховете си. Страховете всъщност са най-силното оръжие на тъмнината, на злото. Свят, който е короновал страха, е трудно да повярва в любовта. Или в другата дума за любов - Бог.
- Юстина и Милан (гробарят) имат своя дълъг път до гробището, което за тях е свещено като храм място. Тук пътеката на житейския смисъл някакси се "размива" и те кара да тръгнеш към най-същественото. Кое е то, според Вас?
- Че смъртта не съществува, че болката и раздялата са едни от най-великите илюзии на човешкия разум. Че е време да положим усилие да надникнем извън представата ни за човека като съвкупност само от тяло и разум, да се осмелим да повярваме, че сме надарени със способността на творци на битието, че един човешки живот е само стъпка по пътя на душата, че добро и лошо, черно и светло, ад и рай, велико и низко, земя и небе са все неща, които не са извън нас. Носим ги в себе си, дадени са ни по рождение, както и избора не просто да ги различаваме, а и да им придаваме реална форма. Сякаш Вселената всеки миг ни задава един-единствен въпрос: „Какво избираш да бъдеш от всичко, което носиш? Избери и ще го получиш“. И когато ѝ отговорим: „Да бъда щастлив.“, тя ни пита: „А какво е за теб да бъдеш щастлив?“ и ние започваме: „Да имам…“ работа, кола, пари, човек, къща, компютър… Списъкът на човешкото „щастие“ чрез имането на неща, за да е щастлив, е безкраен. Както е безкраен списъкът му на нямане. Да няма дори само някое от нещата, които вярва, че ще го ощастливят, е достатъчно за човека, за да се почувства нещастен и да вини съдбата, несправедливия Бог, друг човек, обществото за „нещастието“ си. Но когато стигне там, в храма на героите Милан и Юстина - гробището, трудната приказка на човека за имането и нямането свършва. Затова за тях двамата гробището е храм. Точно затова мястото, където се срещат илюзията за живота и илюзията за смъртта, е мъдро и свещено. Защото Юстина и Милан са прозрели, че Бог започва след края на всяка човешка илюзия. Любовта - също.
- Кога човек губи представа за реалната си стойност?
- Когато центърът на съществото му е извън него, когато вниманието, мислите му, енергията му, животът му се осмисля от илюзорното вярване, че му е нужно нещо или някого извън него самия, за да бъде цял и великолепен. Когато още от дете са го осакатявали с чувство за вина и страхове родители, които пък са изпълнени със същите вини и страхове, наследени от техните родители и т.н, и т.н. Когато в изкривените сенки на миналото търси решение на днешните си болки, или се спасява от неизбежната промяна с представата за себе си или за другия от вчера. Както Юстина казва: „Миналото е капанът на дявола.“Миналото, страховете и вината са една „прекрасна“ основа човекът да загуби себе си и усещането си за собствена значимост. Страшното е, че той мазохистично се влюбва във всичко, което го лишава от него самия. Ако говоря в книгата си за демони, те реално са нарицателно за всички тези неща, които унищожават светлината у човека.
- Екатерина (Йоана) се отказва от монашеството и заминава за Найроби с "Лекари без граници". Разделя се, но любовта остава в сърцето й. Днес най-великото човешко чувство страда ли от емфизем, защото не умеем да разгадаем добре пасианса му?
- За мен любовта не е чувство, тя е състояние на възприемане на света, тя е материалът, който ни изгражда. В „Пасиансът на архангелите“ съм написала: „Сестра Йоана разбра, че е невъзможно да живееш извън енергията на любовта, но можеш да забравиш, че тя съществува – неизменно и вечно. Същото е и с Бог, същото е и с истината. Когато забравиш, че ги има, това е първата крачка, която правиш към човешкия си ад. В тази стая любовта, Бог и истината обгърнаха двете майки и тяхната дъщеря, и те трите отвориха сърца, за да ги приемат в себе си. А може би стигнаха сами до сърцата си и откриха, че любовта, Бог и истината винаги са били там. И че никой никога не им е отнемал правото да ги имат. Освен те самите. Тогава Екатерина прозря какво означава свободата. И ѝ разреши да изпълни цялото ѝ същество. Тя вече бе на пътя на прошката“.
Дълбоко вярвам, че любовта е единствената реалност и затова посветих книгата си на всички, които ми показаха тази велика истина. Защото измежду нас живеят човеци на светлината, но наш е изборът да ги разпознаем и чуем. Да им повярваме.
Вселената никога не ни е оставяла без пратеници на светлината. Никога!
Интервю на Димка КАБАИВАНОВА
