Миналата седмица публикувахме първата част от интервюто с режисьорката на филма "Под открито небе". Днес продължаваме с втората част от разговорът между нея и Антоан Дьо Бак.
Превод: Теодора Павлова
Как реагираха възрастните и децата на присъствието на камерата?
Възрастните включиха моето присъствие в самата работа. За някои беше по-лесно, отколкото за други. И аз снимах по-скоро тези, които се чувстваха комфортно с погледа ми.
Относно децата, знаехме предварително, че връзката с камерата ще е доста специфична и директно обвързана с техния своеобразен начин да изживяват връзката си с другия, с тялото и със света.
Тъй като бях наясно, че отношението към камерата, тоест към погледа, би могло да е водещо, избрах да работя сама и без звукооператор. Реших да нося камерата, закачена за мен благодарение на една специална система, която никога не бях ползвала до този момент - Easyrig. Превърнах се в тяло-камера. Носих всички тези атрибути дори и когато не снимах.
Имаше ли различия във връзката и отношението им към камерата?
Да, още от самото начало или нито аз, нито камерата съществувахме, или децата се обръщаха към мен сякаш нямам камера, или пък се интересуваха единствено от камерата. В известен смисъл за тях нямаше нещо отвъд обектива на камерата. Именно по тази причина, интеракциите на децата с мен или с камерата се коментираха по време на екипните срещи или супервизиите по същия начин, както и всеки един елемент от работата в ателиета.
При всички положения, при тези деца не се забелязваше нито нарцисизъм, нито притеснение, нито срам, нито смущение: техният собствен образ не беше от голямо значение за тях. Това, което имаше значение по един директен начин беше връзката с другия или с погледа, който можеше да бъде приет като нападателен или обратно, като успокояващ.
Да вземем Еван например. За него в началото на снимките камерата не съществуваше, а аз бях като прозрачна. После, малко по малко, едновременно с промяната му, с това, че другият започваше да придобива плътност за него, забелязах, че той започва да ме вижда, да вижда камерата. Ето защо, първият път, в който той погледна в камерата, когато направи поглед-камера много силно ме развълнува: това говореше за промяна при Еван, то имаше стойност, различна от всички останали погледи - камера, които бях снимала до този момент.
За Алисон, която преди снимките не ми обръщаше никакво внимание, мълчаливото присъствие на човека-камера се превърна в нещо много важно. И аз и възпитателите имахме усещането, че камерата събира тялото й и позволява то да започне да се движи. И тук се случи нещо много силно, което ме накара да се замисля за връзката, която актьорите могат да поддържат с камерата: не по отношение на желанието да бъдат видени, което със сигурност не е основното, но относно една по-съществена функция: тя ги събира.
Връзката с камерата беше много силна тук, много „означаваща“ и именно по тази причина тя зае своето място при монтирането на филма.
Как се случиха монтажа и конструирането на филма?
Накрая се озовах с 180 часа снимки. Съществуваше риск филмът да се превърне в дидактичен: той трябваше да остане изживяване, а не урок. За мен важното бе не да предложа обяснения, а да накарам зрителя да изживее опита на разбиране, тоест на появата на един поглед. Филмът не можеше да спести едно необходимо време: времето на въпросите първоначално, след това времето на откриване и накрая времето на разбиране.
Защо родителите не присъстват във филма?
Това бе режисьорски избор, който направих още в предварителния период преди снимките. Работещите в Куртил са в регулярен контакт с родителите и ги срещат поне един или два пъти на тримесечие. Те обаче, не могат да влизат в групата или в стаите на децата, освен по изключение.
Имах възможност да снимам няколко срещи с родители, но проблематиката на родителите рискуваше да вземе превес. А аз исках филмът да остане центриран върху децата и техният начин да изживяват света.
Но се срещах с родителите предварително и им разказвах за филма. Показах им също така и вече завършения филм. Понякога, те откриваха неща у децата си, които не бяха забелязвали преди това и които не познаваха.
И последно, силно впечатление прави природата във филма…
Природата е съвсем близо, точно зад сградите – градините, полето, канала, често пометени от вятъра. Децата са изключително чувствителни към природата, към животните, към земята, към небето. Въпросът за живото, за тези тела, които гъмжат под земята, или за това, което се яде или не, но и за това необятно и безгранично небе, в което понякога преминават самолети „без крила“, облаци и бури – всичко това занимава или очарова децата. Начинът, по който техният свят е организиран, проблематичното понякога възприемане на собственото им тяло преминават през самото възприятие на природата. Това много ясно се вижда при Алисон, но и при Еван. Затова интегрирах във филма пейзажите, земята и небето. И също така, в началото на снимките, говорейки ми за децата, един от работещите използва думите на Лакан, че тяхното „несъзнавано е под открито небе“.
Галерия със снимки от филма можете да видите ТУК.
