На 11 май, благодарение на издателство "Хермес" ще излезе първата книга от трилогията "Солунските братя".
Г-н Караславов, в навечерието на 11 май – Деня на светите братя Кирил и Методий, „Хермес“ ще преиздаде „Светът на надеждата“. Това е първата книга от трилогията „Солунските братя“. Как си обяснявате интереса към творчеството на баща Ви след толкова много години?
За баща ми литературният труд бе мисия. За него писателят не бе разказвач на интересни или забавни истории, а повече или по-малко самотен тих воин, отстояващ каузи, влизащ в различни скрити или явни битки, включително и със себе си. „Солунските братя“ е роман-кауза. Това е ключът към разбирането му. И ето че след дългите години, които прекарахме в разказване на забавни истории, завръщането към романите-каузи започва да се очертава като необходимост. Самото време, което е около нас, сякаш го изисква.
Има нещо мистично в начина, по който Слав Хр. Караславов е написал „Солунските братя“. Може ли да ни разкажете какви са спомените Ви от този период?
„Солунските братя“ е книга, подготвяна в продължение на 17 години – събирането на историческия материал, съпоставянето на изворите, подреждането на детайлите, блуждаенето из догадките, оформянето на действието и персонажите, но самото й написване в детските ми спомени е останало като нещо внезапно, себенадмогващо и направено на един дъх. Помня, че бе лято, бяхме в старата къща, почти скрита в гората. Беше наистина извън света. Баща ми бе пуснал капаците на прозорците, така никаква светлина не влизаше отвън и само една мъждива лампа светеше на масата до пишещата му машина. Това бе начинът да се абстрахира напълно и от времето – не знаеше нощ ли е, ден ли. И аз не знам дали „мистично“ е точната дума, но е факт, че това потапяне извън света и отвъд времето бе неговият начин да престане да бъде просто разказвач, а да се превърне в някакъв особен всевиждащ свидетел на описваните от него събития. Понякога майка ми ми даваше поднос с нещо за ядене, което да му занеса, и помня как, когато отварях вратата, често срещах погледа на човек, който сякаш се връщаше от много далече. И сега, когато влизам в тази стая, си спомням този отнесен и леко зачуден поглед, който сякаш ти казва: „а ти, ти кой беше?“... Помня, че по-късно веднъж ми каза: „Събуждах се и пишех, докато ми свършат думите...“
В трилогията наблюдаваме изключително умело съчетаване на факти и фикция. От какво е провокиран силният интерес на баща Ви към историята?
Мисля, че изключителният му интерес към историята бе следствие от стремежа му да прозре настоящето, да разгадае тези всеповтарящи се стихии, схеми, козни и копнежи, от които е изтъкано вечното човешко битие. За него историята изобщо не беше каталог на отдавна отминали събития, а една отворена книга на човешкия жизнен кръговрат, която ние пренаписваме всеки ден, и то с много малки промени или корекции. Не смятам, че той вярваше, че хората някога сме се поучили от историята. Но вярваше, че тя може да ни каже много за нас самите, ако имаме желание за това, разбира се. Веднъж ми подметна на шега нещо, което звучеше приблизително така: „Нашият проблем е, че по презумпция възприемаме хората отпреди 10 века и изобщо хората, живели преди нас, като някакви по-изостанали, по-примитивни, като някакви непълноценни едва ли не. А те са били съвсем същите като нас. И със сигурност по презумпция като нас са възприемали живелите преди тях като примитивни. Техниката се променя и развива, но вътрешният свят на човека... сякаш не. Или поне не много...“ Затова, когато отворите някой от историческите романи на баща ми, излизайте понякога от действието и поглеждайте през прозореца. Вековете често са условно понятие.
Можем ли да твърдим, че книгите на Слав Хр. Караславов са урок по родолюбие и човечност?
Да, „родолюбие“ и „човечност“ са двете добри отправни точки към цялото творчество на баща ми. А то е много богато и там ще откриете и ред други чудати понятия като „достойнство“, „мъдрост“... Все неща, позабравени напоследък, но без които сме малко като прах по вятъра.
В едно интервю казвате за баща си „Той е пристанище. Пожелавам на всеки да има подобен пристан из днешните мътни морета.“ На какво Ви научи Слав Хр. Караславов?
На много неща. Но тъй като тук говорим за писане, за литература – научи ме да ценя думите си. Чути или нечути, те са крайпътните камъни, които остават след нас. Затова да ги пазя, защото един ден те ще ме пазят. И да не ги подменям според всякакви ветрове и моди. Факт – нагаждачеството си остава едно от най-жалните и жалки човешки съществувания изобщо.
В периода 11–24 май „Хермес“ провежда кампанията „Дни на българската книга“, целяща стимулиране на интереса към българските автори. Вие също сте писател. Какво бихте пожелали на читателите?
Да попаднат на тази книга, която ще им напомни, че думите са сила, че един текст може да те сграбчи и да те вдигне поне малко над земята, та било то и за кратко, за миг-два, може би. Но тези мигове са безценни и за четящия и за пишещия. Защото в такива моменти те престават да бъдат „автор“ и „публика“. В такива моменти те са съмишленици, а именно миговете на съмишленичество държат литературата жива. Така е било, така и ще бъде.
