"Меда или не чак толкова оптимистично" е едно от интересните предложения на 22-рия София Филм Фест. Филмът е част от Балканския конкурс и ще се състезава с други 13 филма, като сред тях българските "Възвишение" и "Вездесъщият".
Лентата на румънския режисьор Емануел Парву взе наскоро награда на фестивала в Сараево за най-добър режисьор и най-добър актьор (Шербан Павлу). Парву посети България, за да представи лично филма си, заедно с продуцента Мируна Береску.
Две от прожекциите минаха, а сега можете да гледате филма на 19 март от 16:00 часа в кино "Люмиер Лидл".
Защо режисьорът не прави кастинги, за наложените от ЕС стандарти, които често са неразбираеми за обикновения човек, за скандалите в Холивуд и други интерeсни теми - четете в разговора на Actualno.com с Емануел Парву и Мируна Береску.
Били сте актьор преди да се захванете с режисура. По-лесно ли е, когато сте били от другата страна на камерата?
Емануел: Много е различно. Сега разбирам по-добре и двете страни. Когато бях актьор след първите 10, 20 дубъла, си мислех, че режисьорът е някакво куку. Сега напълно го разбирам, защото аз правя по 60 дубъла.
Защо избрахте да разкажете точно тази история в своя режисьорски дебют? Обикновено хората влагат много лични чувства в първия си филм.
Емануел: Това е много лична история. Попадна ми преди около 4 години. Историята на едно дете от дом ме впечатли наистина много. Решението беше трудно, защото това дете беше момче и трябваше да реша дали да запазя историята за майка и син или да разкажа за баща и дъщеря. Така че трябваше да го пренапиша.
Мируна: Това е моят продуцентски дебют. Съблюдавам процеса по създаването на историята още преди да се превърне в такава. Така че съм проследила всички стъпки и стана съвсем естествено да продуцирам филма.
Обществото, в което живее Меда, главната героиня, е в конфликт. От какво е породен той – от балканските стереотипи или пък от призрака на комунистическия режим?
Емануел: И двете. Мисля, че бедността, липсата на пари – това е нещото, което прави хората в балканските страни много гневни, но в същото време те не могат да изразят своя гняв, затова просто експлодират, когато имат тази възможност. Ако се разходите в провинцията, в бедните общества, може да се усети техния вътрешен гняв. Те са разочаровани, тъжни заради живота си, заради обществото, в което живеят, за това, че нямат пари. Повечето хора се разхождат наоколо, гледайки в земята, защото ако погледнеш някой случайно, това може от нищото да прерасне в спор.
Това може ли да се разглежда като сблъсък между ЕС и Балканите? Сякаш засягате това във филма...
Емануел: Бедните общества – те функционират по свои собствени правила. Когато някой тръгне към големия град, това е на 1-2 дни разстояние. Така че изобщо не ги интересуват европейските правила, те имат свои собствени и повечето не са писани. Не можеш да прескочиш правилата на общността, защото ще бъдеш наказан по неизвестен начин.
Знаете ли, имаме една шега с приятели – Европа критикува Румъния и България, но награждава филмите им.
Мируна: Да, разбира се, че ни критикуват. Изкуството, особено киното, няма кой знае колко общо с политическата критика, за която говорите. Доброто кино може да бъде от Бразилия, от Германия, от България или от Румъния. Така че филмите трябва да бъдат оценявани и критикувани като начин на художествено произведение, а не по друг начин.
"Меда или не чак толкова оптимистично" е част от Балканския конкурс. Очаквахте ли тази номинация и гледахте ли някой от другите филми в конкурса?
Емануел: Надявахме се, че ще бъдем номинирани. Не сме успели да гледаме други филми, знаем, че има още два румънски филма на фестивала и се надявам, че някъде там ще има и награда. Надяваме се, че журито в София ще се впечатли от нашата история.
Мируна: Тъй като филмът имаше награди в Сараево, сме обнадеждени. Ние бихме искали да видим всеки един от филмите, ще се постараем.
Да ви върна към филма. Как подбрахте актьорите?
Емануел: Аз не правя кастинг. От самото начало трябва да знам кой ще играе и тъй като съм актьор, това ми помага много, защото съм снимал с тези хора, те са мои колеги. Трябва да знам кой ще бъде в ролята, защото пиша конкретно за актьора. Една и съща роля не би паснала на вас двете, ако знам, че вие ще играете и ви познавам, ще напиша точните думи, които ще ви подхождат. Имам проблем с актьорството, не обичам актьорите да играят, обичам да бъдат. Така че репетициите отнеха 5 месеца, за да се получат нещата естествено, мразя да забелязвам актьорската игра. Това е изключително трудно за актьорския екип, тъй като правя 20, 30, 40 дубъла, но искам да уловя точния момент. Много е трудно, дали ще мигнеш два или три пъти – това има значение. Изключително съм внимателен към малките неща. Трябва да имам пълен контрол.
Мируна: Връщайки се към актьорите, най-дълго време отне да намерим главната актриса.
Емануел: Да, ето тук вече имаше кастинг.
Мируна: Както се случа често в живота, търсиш нещо на различни места, в цялата страна и накрая се оказва, че е точно до теб. Открихме, че актрисата, която избрахме, е много близка до нас.
Емануел: Оказа се дъщеря на мой преподавател от училище и на една от актрисите във филма. Търсих из цялата страна, по училища, школи, срещнахме се със стотици момичета и накрая я намерихме точно до нас.
Интересно ми е как стоят нещата с румънската публика. По какво си прилича с българската?
Емануел: Не става дума за един и същи вид публика, но има много общи неща. Смятам, че фестивалните филми, например, се правят с идеята, че изкуството на киното се променя постоянно. Фестивалното кино е различно, ако не бяха фестивалите, Лан фон Триер нямаше да съществува. Авторското кино е много различно. Ясудзиро Одзу не е имал своите зрители в началото, нито пък Вернер Херцог, нито Райнер Вернер Фасбиндер. Авторското кино не се прави за забавление, трябва да гледаш филма, трябва да внимаваш, не може да отскачаш до тоалетната или за по цигара. Ако гледаш "Междузвездни войни", можеш да си хапваш начос и това е окей. Разликата между това да ядеш начос и пуканки е огромна - ако ядеш пуканки ти просто ги буташ в устата и гледаш, докато ако ядеш начос, трябва да отклониш поглед от екрана, за да не се накапеш. Смятам, че публиката трябва да разбере, че това изкуство трябва да се развива. Имаме нужда и от комерсиалното кино, но трябва да запазим и художественото такова. Това се случва единствено чрез филмовите фестивали.
Казват, че киното в международен план изживява тежки времена. Скандалите, разтърсили Холивуд в последната година, дори слабият интерес към тазгодишните "Оскар"-и...
Да, можем да кажем, че американското кино също е в криза. Тази година "Оскар"-ите имаха най-ниската гледаемост, откакто съществуват. Публиката не е глупава. Те не искат да гледат лесни филми. Ако погледнем миналите "Оскар"-и, да, те са по-комерсиални от авторските, но не са тъпи филми. Не са някакви тъпи дъвки за окото. Моето лично мнение е, че трябва да внимаваме повече за публиката, да не я подценяваме. Кан, Берлин, Венеция, те се справят чудесно, но "Оскар"-ите губят позиция.
Мируна: Споменахте скандалите, мисля, че сме много далеч от това географски.
Емануел: Ти като цяло не си злоупотребявала с мен като продуцент... Няма да кажа #metoo (бел. ред. - кампания в Холивуд срещу сексуалните посегателства).
Мируна: Чудесно е, че все още можем да се пошегуваме с това, ако водихме този разговор там едва ли щеше да бъде възможно. Да, шегуваме се, но това не означа, че нашето общество не трябва да бъде поне малко по-съзнателно за позицията и уважението, което трябва да отдаваме на жените в каквото и да е сфера. Може би все пак имаме нужда от една такава вълна като Me Too, която не да ни удари, но поне съвсем лекичко да ни отрезви.
Интервю на Милена Славкова
