Адв. Даниела Михайлова стана носител на наградата "Човек на годината" на Българският хелзински комитет. Тя работи като правен експерт в неправителствената организация „Инициатива за равни възможности”, ръководител е на правния ѝ екип.
Член е на Софийската адвокатска колегия от 1996 година. Под нейно ръководство СНЦ „Инициатива за равни възможности” е подкрепила и водила над 150 дела по Закона за защита от дискриминация, много от които е представлявала лично. Тя е и един от авторите на Закона за защита от дискриминация, както и на множество публикации, свързани с прилагането му. Занимава се и с права на човека, граждански и наказателни дела в Правна кантора заедно с адвокатите Терзийски, Бороджиев и Кашъмов. Представлява жалбоподатели пред Европейски съд за правата на човека и Комитета за човешки права на ООН. Провежда обучения на администрация и активни граждански групи по Закона за защита от дискриминация.
Автор е на анализи на законодателството, свързани с неравно третиране, права на потребителите, незаконно строителство, принудителни изваждания, здравна реформа и права, право на равно образование. Завършила е Национална гимназия за древни езици и култура „Константин Кирил Философ” и СУ „Свети Климент Охридски”, юридически факултет. Специализирала е „Право в обществен интерес” в Колумбийски университет, Ню Йорк.
В интервю за Actualno.com адв. Михайлова разказа за каузата си коментира проблемите, свързани с интегрирането на малцинствата.
Разкажете за дейността на организацията „Инициатива за равни възможности”.
Дейността на неправителствената организация „Инициатива за равни възможности” е свързана по-конкректно с летните ни активности, които бяха свързани с опити да опазим къщите на ромските семейства в Гърмен, Варна и Пещера от събаряне, преди да им е било осигурено някакво алтернативно настаняване.
Не бих казала, че точно тези хора и тази кауза са на фокус при мен заради лични убеждения. Личното ми убеждение е, че всички ние страдаме и обществото боледува ако се отнася към част от своите членове като към неравностойни. Това е личното ми убеждение. Понеже в България малцинствата, и по-специално ромското малцинство, винаги е било в най-уязвимата и неизгодна позиция в това отношение, съм преценила, че това свое убеждение бих защитила най-добре - като положа усилия в полза на каузата, наречена равенство на малцинствата.
Защо се стигна до тази ситуация с ромите, тяхното отхвърляне и изолация?
Малцинствата винаги са били встрани от макрообществото, ако мога така да го нарека и винаги е съществувало известно негативно отношение към тях. Истината е, че нещата се влошиха през последни 25 години и това съвпадна с началото на българския преход. Лично свързвам двете неща, защото смятам, че средностатистическият българин беше абсолютно неподготвен за това, което му се случи, за този преход. Беше неподготвен да живее в свободно и демократично общество и в свободна пазарна икономика. И понеже беше неподготвен се държа като дете от детската градина, а именно – не успя. Също както децата от детската градина започна да се върти наоколо и да търси някой, който да му е виновен и за когото да каже: „Не бях аз, той е виновен, затова така се случи с мен“. Така че неуспелият средностатистически българин се огледа наоколо да намери някой, който да му е виновен за неуспеха и това някак естествено попадна върху най-слабата и уязвима част от населението. И така положението на ромите неимоверно се влоши. Защото освен изключени и поставени встрани, те се превърнаха и в носители на основната вина за неуспеха на българина.
Какво бихте казали на онези, които твърдят: И аз искам просто да си построя къща и да не плащам сметки?
Бих им казала да опитат. Защото хората, които казват това, не знаят какво говорят. Никак не е за предпочитане и никак не е приятно да си нямаш нищо, всеки да се отнася към теб като към някакво долно същество, да не ти дава никаква възможност, да нямаш никакви перспективи в живота, защото семейството ти е било достатъчно бедно, за да не може да си позволи да те изпрати в добро училище, ако изобщо си отишъл в някакво. И тази тежка ситуация на старта на живота, това ли е, което предпочита средностатистическият българин, вместо да положи усилията, които има възможност да полага и да получи благосъстоянието, което му се полага за тези усилия? Аз лично не разбирам тази позиция.
Какви трябва да мерките, които да се предприемат, за да се промени към добро ситуацията с ромите?
Мерките трябва да бъдат резултат от планирана и целенасочена държавна политика. Това е, което липсва в България и не само у нас, а в повечето източно-европейски страни, които не могат да се справят с малцинствата си. Това, което ние сме свикнали да правим и да коментираме, е как гражданските организации са виновни, защото не са положили достатъчно усилия през последните 20 години да интегрират ромите. Ами това не е нито целта, нито задачата на гражданските организации. Гражданските организации затова са такива - за да наблюдават как държавата и управляващите, които избираме, се справят с някакъв проблем и да се опитват да им посочват къде грешат и да се опитват да ги насочват към корекции. Никой не може да иска от гражданските организации да се справя с проблеми като: жилищните проблеми на малцинствата, образованието, проблемите им в социалната сфера, в сферата на пазара на труда. Това са неща, които трябва да бъдат резултат на планиране и на целенасочена държавна политика.
Гражданският сектор може да показва модели и го прави през последните 25 години. Само че тези модели трябва да бъдат възприети и съответно финансирани от държавната администрация, от администрацията на местно ниво, която да се заеме с решаването им. Това е, което ни липсва. Защото ние имаме приета Национална стратегия за интеграция на ромите не защото много желаехме това, а защото беше задължително условие на Европейската комисия. Приемаме ежегодно планове за изпълнение на тази стратегия и на национално, и на местно ниво в почти всички общини, с изключение на трагичния случай във Варна. Тази стратегия е един прекрасен документ – българинът се научи да пише стратегически документи и доклади, с които отчита напредъка по осъществяването на тези стратегически документи още от комсомолските организации. Така че ние това го можем. И хубав доклад да напишем, колко много сме напреднали, макар че не сме помръднали с няколко милиметра. Ако погледнете тези доклади, ще видите една тотална липсва на планиране. Дейностите по плановете се повтарят от година на година едни и същи защото нищо не е свършено. В секциите за финансиране навсякъде пише: средства от Оперативните програми, средства от структурните фондове. Нашият държавен бюджет не определя никакви или смешно малки средства за осъществяването на тези дейности. И оперативните програми и структурните фондове се нуждаят от държавно съфинансиране. Никой няма да ни плати обяда. Трябва и ние да участваме в сметката. Знаете ли колко мерки има, които касаят безплатни учебници, безплатен транспорт до училище? Тези мерки не се отнасят само до ромското малцинство, те се отнасят за всички деца, до всички, от каквато и да било уязвима група. И защо тогава, се питам аз, се включват в Националния план за изпълнение на интеграция на ромите - за да може на следващия ден по всички медии да видим: „Вижте колко милиона хвърля държавата за интеграцията на ромите, как ние обедняваме заради това…“
На първо място, не ги хвърля държавата. Средствата идват от оперативни програми и структурни фондове. На второ място, не ги хвърля за ромите, а за която не се сетите уязвима група в тая държава. Няма лошо в това, въпросът е как се интерпретира. И най-вече как се интерпретира от медиите, защото всички останали слушаме и гледаме това, което ни показва Канал 1, bTV, Нова телевизия, това, което четем във вестниците и интернет изданията, то формира мнение. Това е много важно. И въпреки това не се получават. Темата, каузата е непопулярна сред обществото. Непопулярна е политически и е непопулярна сред медиите. Как тогава да вървим напред?
Голяма част от обществото смятат, че ромите не могат да се променят, „те са си такива“, казват…
Това е мнение на човек, който никога не е имал възможност да общува истински, човешки с ромите в тази или друга държава. Да генерализираш по някакъв начин цяла една група от хора това е … аз лично не мога да си обясня как може да има такъв подход към човешки същества. Това са хора, това са индивиди, всеки от тях носи своята индивидуалност и няма начин да ги генерализираме така. Освен това българинът генерализира нещата по отношение на ромите като взема възможно най-маргинализираната част от ромското население. Тези хора, които виждаме от време на време на улицата да просят, те не са толкова много, като се опитваме да кажем – това са всичките цигани в страната. Те са, по-скоро, единици и такива хора тотално изхвърлени от обществото има и българи, и всякакви други. Лошото е, че нашето общество е на такова дередже, че вместо да им подава ръка от позиция на човек, който е по-успял и закрепен в обществото, вместо това се опитва да ги ритне по нанадолнището, защото смята, че му пречат и го теглят назад. Така реагира само човек, който не е сигурен в собствените си възможности. Това е цялото нещастие.
Какво е мнението Ви за номинирането и оттеглянето на номинацията на Джок Пол Фрийман за „Човек на годината“?
Не съм проследила какво стои като аргументация на хората, които са издигнали тази кандидатура, нито какво стои като аргументация на опонентите ѝ. Боя се, че не мога да дам кой знае колко конструктивно становище по темата, тъй като и случаят не ми е толкова добре известен. Лично аз, вероятно, бих се замислила доста повече преди да се ангажирам по този начин да промотирам това, което този човек извършва в момента.
Коментарът Ви за оставката на министъра на правосъдието Христо Иванов и съдебната реформа?
Бях разочарована – двупосочно. Бях разочарована от това, че не можахме да постигнем по-категоричен успех със съдебната реформа, от една страна. От друга страна, смятам, че някои неща се постигнаха и това не бива да бъде отричано. С други думи – на мястото на Христо Иванов аз бих продължила да упорствам и да опитвам, защото се тръгна в правилната посока. Разбирам, че хората, които участват в правителството и не са от ГЕРБ са в по-некомфортна ситуация от останалите министри. Но след като са се съгласили с тази конфигурация в началото, смятам, че е редно да продължават упорито да опитват да постигнат възможно най-много.
Интервю на Евгения Гигова
