"България на крачка от хималайската корона" е произведение, посветено на великия български алпинист Боян Петров. Срещаме се в Асеновград със Сандю Бешев - негов близък приятел. Той сподели с Actualno.com свои вълнуващи разкази от срещите и впечатленията си за Боян Петров. А повод за написването на книгата е 90-годишният юбилей на организирания алпинизъм в България. Ето какви мисли и спомени за Боян Петров сподели Бешев.
Разкажете ни малко за себе си - с какво се занимавате и как се "запознахте" с алпинизма?
От целия ми трудов стаж само 45 дни съм работил като деловодител. Всичко друго ми е в алпинизма. Съвсем случайно, без да знам какво означава това, ме изпратиха на един курс. По онова време - 50-те години на миналия век - имаше планова система. От София бяха спуснали план за Ловеч да изпратят четирима души на курс по алпинизъм. И който не си изпълни плана се налагаха сериозни наказания. Тъй като аз не успях да вляза във висше учебно заведение след гимназията, останах безработен и играех футбол. Официалните лица знаеха, че съм без работа и ме помолиха да отида на курса. Попитах какво е това "алпинизъм", но ми отговориха, че не знаят. Там бяхме около 100 души. Имаше хора, отишли с куфари. Жени дошли с обувки с по-висок ток и облечени с поли. Никой не знаеше къде отива и чак, когато пристигнахме разбрахме що е то алпинизъм. Така постепенно започнаха да ни обучават. Катерихме се по скалите и някак си скалите ме харесаха и аз ги харесах. Завърших с отличие. Веднага след това, ме оставиха на втори курс, който се състоеше едва от 20 души - избрани от по-добре представилите се. Така започнаха да ни обучават и за инструктори. Този курс също завърших с отличие. Накрая само мен оставиха на работа като инструктор. Една година съм работила в "РИЛА" - централния алпийски лагер, сега познат, като "Планинска школа". От там отидох да следвам във висшия институт за физкултура в специалност "Алпинизъм", сега - Национална спортна академия. Завърших я и постъпих на работа като асистент в Селскостопанския институт в Пловдив. Ето така тръгна кариерата ми, а сега съм преподавател по физическо възпитание със специалност "Алпинизъм".
Кое е най-голямото Ви постижение в кариерата на алпинист?
Първото българско изкачване на връх над 7 000 метра. На 13.08.1967 г. се случи това. Тогава шестима души успяхме всички да се изкачим на връх "Ленин" (7 134 метра). С времето този връх получи много имена. Казваше се "Независимост", а сега носи името на известен лечител в средна Азия - "Авицена". Самият връх се намира в Памир, Таджикистан.
Какво беше усещането да сте на върха?
Първо, ние бяхме със страшно лоша екипировка, която тежеше изключително много. Сега с такава екипировка туристи не ходят дори на Витоша. Трудно беше. За пръв път преминахме границата от 5 000 метра. Радваш се, че си стигнал до бюста на Ленин, защото по това време там имаше такъв. След това, част от колегите ми от моето поколение стигна до 7 000 метра. Някои преминахме в "пенсия", но продължихме да се занимаваме, като треньори и ръководители. По-късно дойде и Боян Петров.
Защо книгата Ви е посветена специално на Боян Петров?
Заради силната приятелска връзка помежду ни. През 1992 г. на Боян не му достигна бала, за да влезе в Софийския университет в специалност "Зоология" и дойде в Пловдив, където го приеха. Той знаеше, че аз се занимавам специално с алпинизъм и дойде право при мен. Каза ми: "Доцент Бешев аз съм пещерняк, но тук искам да се занимавам с алпинизъм." Една година прекара при мен. От тогава връзката ни е неразривна. Всяко негово пътуване беше консултирано с мен.
Каква беше мечтата на Боян Петров?
В света има само 14 върха, които са високи над 8 000 метра. Неговата мечта беше да достигне до върха на всеки един от тях. Защото този, който изкачи тези 14 върха, става носител на най-престижното звание в световен мащаб - "Хималайската корона". До момента има 43-ма души, които са достигнали този успех. Ако това отличие се присъди на двама или трима алпинисти от една и съща националност, тогава самата държава може да стане носител на короната. На България й оставаше само един връх, за да се случи това. Заедно двамата с Боян обсъдихме въпроса и решихме, че той трябва да отиде на " Шиша пангма", Китай. Целта беше първо да се опита да покори най-ниският осемхилядник. Ще направя едно кратко отклонение. Идеята на създаването на книгата бе, след като той се върне, да донесе снимки. А аз с текстът бях почти готов. Трябваше днес и неговото име да е тук, на корицата. Работното заглавие на творбата бе "България с хималайската корона". Но тъй като той не се върна и върхът не бе изкачен, се роди заглавието "На една крачка от хималайската корона".
Смятате ли, че Боян Петров е сгрешил някъде, за се случи това нещастие с него, или по-скоро е виновно единствено и само времето?
Боян Петров е изключително силен алпинист - и технически, и физически, и морално, и психически издръжлив човек, и познания има. Не можеше на този етап да допусне грешка. Единствено можем да обвиняваме времето. Моята версия, обаче е, че той все пак е изкачил върха. Защото Боян е достигнал 7 500 метра, където е бил разположен последният лагер на 02.05.18 г. вечерта. Тогава времето е било благоприятно. Той е пренощувал там. А когато един алпинист тръгва от последния лагер за върха той си оставя палатката и спалния чувал. Тръгнал е през нощта, в полунощ, за да може на върха да стигне по светло и после пак да има време да се върне в светлата част на денонощието. Групата, която е вървяла след него, се е движела с ден закъснение. Тя е достигнал 7 100 метра. Боян е имал на разположение 14 часа, за да достигне на върха и да се върне обратно в последния лагер, за да си вземе раницата и да започне да се спуска надолу. Именно тогава времето се е влошило рязко. Навалял около 50 сантиметра нов сняг. Между последния и предпоследния лагер на височина 7 500 метра и 7 100 метра е имало ледени пукнатини. Те са били покрити от този сняг. Този "капан" ние, алпинистите, наричаме "лъжливи мостове". Така, в тъмното и в лошото време, той не е усетил, че стъпва на кухо и навярно е пропаднал там. Това е моята версия, която се предполага и от няколко други алпинисти, в това число и от най-добрия алпинист на всички времена - Райнхолд Меснер.
Какво казвахте на Боян Петров, когато заминаваше за поредното предизвикателство?
Аз винаги съм го изпращал, когато е заминавал към различни върхове. И после съм го посрещал. Този път нямаше кого да посрещна. Нищо не можех да направя, освен тази книга да бъде в негова памет. И в книгата си го описвам, казвам го и сега. Моят опит е до 7 100 метра. А неговият опит е 10 пъти по-голям, и то над 8 000 метра. Единственото и най-важно, което винаги съм му казвал, когато тръгваше, беше "Внимавай!". Но поради всичко казано до тук, не мога да му давам съвети, когато е там някъде, как да постъпи и какво да прави. Защото той е там, на момента и затова трябва сам да вземе решението за оцеляването си. И дори и да ми се беше обадил, аз нямаше да мога да му помогна, понеже не съм до него и реално не знам какво се случва. А времето на тази височина се влошава много бързо. И както е ясно и хубаво, изведнъж започва да вее и да вали и нищо не виждаш. В такива моменти алпинистите ползват израза "Жестоко хималайско време" - когато ръцете си ги виждаш, но краката не можеш. На осемхилядниците често лошото време трае два, три или най-много четири дни. А сега се случи така, че 14 дни бурята не позволи на никого да достигне до Боян и да му помогне евентуално. Затова и аз единственото, което можех да направя, е да посветя книгата си на него.
Какво усеща алпийското сърце по принцип и какво ще посъветвате младите тепърва прохождащи алпинисти?
Първо, да внимават. Алпинизмът е труден и опасен спорт. Не е за всеки и този, който го е практикувал и избрал, трябва да знае, че винаги може да ти се случи нещо непредвидено. Самият Боян преди всяко тръгване е правил завещание, защото той знаеше, че всяко едно изкачване е рисково.
