„Твърде съм луд, за да не бъда гений“ – тази фраза се приписва на Алберт Айнщайн. Както може да се види от биографиите на много известни личности, гениалността и лудостта са наистина две крайности на една същност. Разказваме за най-известните и талантливи безумци.
Не всичко от списъка се отнасят към „истински“ психиатрични диагнози. Разстройства на личността се срещат при огромен брой хора, за които те често дори не подозират и вярват, че са напълно здрави.
Но много психолози смятат, че всъщност няма здрави хора – има неизследвани. Тук е важна степента: при някои условно здравата част от личността е повече, при други – по-малко. Гениите, както обикновено, имат повече лудост.
Параноидна шизофрения: Джон Наш
Джон Форбс Неш е американски математик, който работи върху теория на игрите и диференциална геометрия. Нобелов лауреат, чиито теории все още се използват активно в икономиката. Много хора помнят основните факти от биографията на този учен, защото за него е заснет филмът „Красив ум“, в който актьорът Ръсел Кроу играе ролята на Наш.
Джон Наш през 2011 година Economicforum / CC BY-SA 3.0
Както често се случва с талантливите хора, Джон не е особено успешен в училище и изобщо не харесва математиката. Всичко това, защото се преподава скучно, а творческата душа на Наш изисква полет на фантазията.
Но когато на 14-годишна възраст в ръцете му попада книгата на американския математик Ерик Темпъл Бел „Математиците“, по думите на Джон, „прочитайки я, успях сам да докажа малката теорема на Ферма без чужда помощ“.
И се започва. Наш утвърждава желанието си да се занимава с математика и когато постъпва в Принстънския университет, преподавателят на Джон в института Ричард Дъфин му дава едно от най-кратките препоръчителни писма, в което има само един ред: „Той е математически гений“.
В университета Наш се занимава с теория на игрите и още на 20-годишна възраст създава основите на научния метод, който играе огромна роля в развитието на световната икономика. На 21 години той пише дисертация по теория на игрите и 45 години по-късно получава Нобелова награда за икономика за нея.
Всичко би било прекрасно, ако не беше болестта. На 30-годишна възраст Неш се жени за салвадорската красавица Алисия Лард, но горе-долу по същото време „математическият гений“ започва да проявява симптоми на шизофрения. Скоро на двойката се ражда син и Наш губи работата си, тъй като състоянието му се влошава.
След известно време той дори е настанен в психиатрична клиника, където е уточнена диагнозата – параноидна шизофрения. Този тип шизофрения се характеризира с халюцинации, освен това с параноичен характер („ехо“ на собствените мисли, когато човек е сигурен, че другите могат да разберат за какво мисли; гласове, които коментират поведението на болния, заблуди за обладаване). Като цяло болният вярва, че е наблюдаван (извънземни, специални служби), затова такива хора често са агресивни, подозрителни и нетърпими към другите. Нарушенията на емоционалната сфера при параноидна шизофрения са изразени слабо: такива хора не са твърде емоционални и двигателната им активност е намалена (така наречените кататонични пристъпи).
На Наш са предписани психотропни лекарства и след известно време той наистина се подобрява. Но след няколко години Джон спира да приема лекарствата, защото вярва, че те влияят на математическите му способности.
Уви, заедно с интелекта се завръща и шизофренията. Наш продължава да посещава Принстънския университет, пишейки странни формули по дъските, за което студентите го кръщават Фантома. Но през 80-те години на миналия век се случва чудо, болестта започва да отстъпва сама. Лекарите вдигат рамене, а Джон Наш знае: шизофренията не е отишла никъде, той просто се е научил да живее с нея, спира да обръща внимание на симптомите и се захваща здраво с математиката.
Гранично разстройство на личността: Мерилин Монро
След излизането на филма „Блондинка“ през 2022 г. много зрители научават колко различна е обратната страна на живота на секссимвола на ХХ век от това, което им е показано на екрана и кориците на лъскавите списания. Въпреки че филмът е художествена интерпретация, а не строго биографичен филм, той разказва не за най-успешната киноактриса на всички времена, Мерилин Монро, а за страдащата от психично разстройство Норма Джийн, не за историята на успеха, а за медицинската история.
Мерилин Монро в "Ниагара", 1953 г. 20th Century Fox / Public Domain
Заболяването съществува, просто през годините на живота на Монро все още не е изолирано като психично разстройство. Посмъртната диагноза на известната блондинка е поставена от научната журналистка Клаудия Калб, която изучава биографията ѝ: гранично личностно разстройство (този термин се появява едва преди няколко десетилетия). Психотерапевтите могат само да се съгласят.
Като цяло симптомите на граничното разстройство на личността са добре дефинирани. Това са на първо място прекомерни усилия да се избегне съдбата да бъдеш изоставен – може да се изрази в болезнена ревност, желание за ограничаване на любимия човек или да приеме формата на пълната противоположност, например в желанието да напуснеш някого първи, за да не изпиташ болката от отхвърлянето или поради страха от сливане с него и размиването на личните граници.
Второ, това са конфликтни, „люлеещи се“ отношения с хора (особено с близки). Трето, разстройства на идентичността: човек не разбира напълно кой е той, защо се е родил – това невинаги е напълно осъзнато и може да се изрази в желанието за радикална промяна на външния вид или дори на пола (пластична хирургия, промяна на личността, прекомерна ентусиазъм към всякакви психологически или езотерични теории – тоест области, в които човек сякаш намира себе си).
И накрая, това е импулсивност – непланирани разходи, честа смяна на местожителство, работа, алкохолизъм, наркомания.
Има още симптоми: суицидни тенденции (реални опити за самоубийство, просто периодични мисли за самоубийство, самоувреждащо поведение – така нареченият селфхарм (пластични операции, екстремни диети), „скрит суицид“ – пристрастяване към алкохол и наркотици, битки; емоционална нестабилност (бърза смяна на настроението без адекватна причина); чувство на вътрешна празнота (проявява се особено ясно при раздяла с любим човек, може да се почувства като болезнена скука); гняв (може да бъде насочен както навън, така и навътре, когато човек стане податлив на чувство за вина, поради което например не може да се раздели с насилник, като по този начин го поддържа в психологически необходими му отношения); параноични и дисоциативни симптоми (човек подозира другите в лошо отношение към себе си или в неприятна ситуация има чувството, че той е сякаш отделен от тялото си: „сякаш то не беше с мен“); дихотомно мислене (черно-бяло възприемане на света, нещо подобно на тийнейджърския максимализъм; разделяне на хората и себе си на „лоши” и „добри”, бърза промяна на възприятието на един и същи човек от „идеално” към „ужасяващо” – например по време на кавга).
Важно е тези симптоми да се наблюдават дълго време. Пет от тях са достатъчни за поставяне на диагноза.
В основата на граничното личностно разстройство лежи травма на привързаността – такива хора са преживели или смъртта на любим човек (обикновено майка или човек, който я замества), или психологическото отсъствие на майка (когато не е обръщала внимание на детето), или отхвърляне от нея, или са израснали в сиропиталище.
Често в анамнезата на „граничните” има преживяно сексуално насилие в детството или юношеството, липса не само на майка, но и/или на баща. Следователно такива хора често виждат или копнеят да видят идеалния родител в любовния партньор, докато последният има стабилно усещане, че до него има малко дете.
А какво да кажем за Мерилин Монро?
Драматичното изпълнение на Монро в "Автобусна спирка" (1956) е отклонение от нейните по-ранни комедии. Wax Publications / Public Domain
Ако се задълбочим в подробностите на нейната биография и странични отзиви, то тя е била емоционално нестабилна, често прекъсвала снимките, капризничела и правела сцени, употребявала барбитурати и сънотворни, опитвала да се самоубие повече от веднъж, което в крайна сметка осъществява под въздействието на сънотворни.
Монро прави пластични операции, израства в приюти, откъдето майка ѝ периодично я взема (момичето няма баща), която впоследствие е диагностицирана с параноидна шизофрения.
И трите брака на актрисата на неблагополучни: съпрузите ѝ я ревнуват от други мъже, а вторият ѝ съпруг редовно ѝ посяга и Мерилин идва със синини на снимки. Тя пише в дневниците си, че се чувства „най-зле от всички“, страда от духовна празнота и изключително ниско (!) самочувствие.
Секссимволът на ХХ век се опитва да види в другите мъже бащата, за когото мечтае през целия си живот (две седмици след брака вторият ѝ съпруг Артър Милър пише в дневника си: „Тя се държи като малко дете, мразя я.“).
Норма Джийн израства в сиропиталища и приемни семейства и преживява сексуално насилие като дете. Дълги години Мерилин е наблюдавана от „холивудския“ психиатър Ралф Грийнсън, но, уви, това не я спасява. Освен от гранично разстройство на личността актрисата страда от истерично разстройство (изразено в демонстративно, театрално поведение). Тя има и нарцистични прояви, но всичко това на фона на по-сериозното личностно разстройство, разбира се, остава на заден план.
Епилепсия и биполярно разстройство: Ван Гог
Винсент ван Гог може да се нарече една от най-противоречивите фигури не само за изкуството, но и за психиатрията. Съвременниците го наричат просто луд, потомците му – луд гений, а лекарите въртят пръсти в изброяването на диагнози.
Винсент ван Гог, автопортрет Public Domain
Има много конкуриращи се хипотези от какво точно е страдал „лудият художник“. Освен останалото Ван Гог е бил измъчван от халюцинации (което показва психотична – най-тежката – форма на болестта), кошмари, ступор, разсеяност, импотентност, сериозни стомашни проблеми (майсторът не можел да яде нищо, стигнало се до дълги периоди на гладуване), алкохолизъм и безсъние. Има и информация, че художникът... е ял боите, с които е рисувал.
Диагнозите на Ван Гог включват епилепсия, гранично шизоафективно и тревожно разстройство, шизофрения; много експерти говорят и за сега популярното „биполярно“. Това е така, защото нидерландският художник е страдал от маниакални атаки (когато е рисувал картините си почти без прекъсване) и депресивни кризи (другото име на биполярното разстройство е маниакално-депресивна психоза), по време на една от които Ван Гог вероятно е отрязал ухото си.
След това той се озовава в клиника, където състоянието му е диагностицирано като „остра мания с делириум“.
Ван Гог вероятно е страдал от няколко разстройства на личността, но „ядрото“ е било или гранично (формирано от околната среда), или биполярно разстройство (по-вероятно се дължи на гени, тъй като има сведения, че в този смисъл художникът е имал лоша семейна история), тъй като именно тези две заболявания най-често се бъркат.
Основната разлика между едното и другото е, че проявата на граничното личностно разстройство се отключва от тригери (дори и най-незначителните на пръв поглед) на външната среда – всяко социално взаимодействие, докато биполярното разстройство, изглежда, възниква от само себе си. Личностно разстройство се лекува с психотерапия, а биполярно – с лекарства.
Освен това при биполярно разстройство, по време на периоди на безсимптомна ремисия, човек не може да бъде разграничен от здрав човек, а „граничното“ се проявява стабилно и постоянно. Следователно точната диагноза на отдавна починал човек, разбира се, е трудна.
Биполярното разстройство се характеризира с два крайни полюса, в които човек периодично изпада – периоди на мания и депресия. Симптомите на мания: състояние на еуфория, в което човек е поне един ден или няколко седмици подред; надценяване на собствените възможности; намалена нужда от сън; прилив на сила и енергия; бурна и хаотична дейност (в същото време пациентът може да извърши импулсивни, необмислени постъпки); поток от бързо променящи се мисли и идеи; приказливост, ускорена реч, прескачане от една мисъл на друга; налудни мисли (напр. мисли за величие); липса на критичност към своето състояние.
Симптоми на депресия: лошо настроение в продължение на няколко седмици; анхедония (загуба на чувство за удоволствие от дейности, които преди са били приятни за дадено лице); спадане на силите; нарушена концентрация; загуба на чувство за собствена значимост; прекомерно чувство за вина; песимизъм; суицидни тенденции (от мисли до действия); нарушения на съня; загуба на апетит.
Известна двойственост на природата на Ван Гог се забелязва и в детството: родителите и гувернантката му го смятат за своенравно и трудно дете със „странни маниери“, което е причината за честите наказания на момчето. Съседите, напротив, виждат другата страна на Винсент: за тях той беше тих, сериозен и замислен, добродушен, приятелски настроен, състрадателен и скромен.
Винсент ван Гог през 1873 г., когато работи в галерия Goupil & Cie в Хага Jacobus Marinus Wilhelmus de Louw / Public Domain
За своите босоноги години художникът си спомня без разкрасяване: „Детството ми беше мрачно, студено и празно“. По-нататъшната биография на Ван Гог е пълна с премествания и смяна на работа, уволнения и отпадане от училище. Жените, в които се влюбва, му отказат, в резултат негова избраница става бременна проститутка, на която той просто съчувства и кани да живее с него, с което в крайна сметка обръща всичките си роднини срещу себе си.
Той обаче скоро се разделя с тази жена, тъй като тя се оказва непоносим характер. Между другото, ако Ван Гог не е съгласен с хората, той веднага се разделя с тях.
Картините на Ван Гог също нямат особен успех приживе, а с агресивните си и странни атаки художникът настройва жителите на града срещу себе си толкова много, че след опит да убие приятеля си (и акта на автоагресия, който последва – отрязване на ушната мида), той е настанен в психиатрична лечебница.
През цялото това време Ван Гог трескаво рисува картини: за 70 дни той създава повече от 70 от тях. А на 27 юли 1890 г. той се простреля в областта на сърцето (има и мнение, че е бил прострелян), но куршумът преминава по-ниско, така че Винсент живее още 29 часа и умира от загуба на кръв. Последните думи на художника, според брат му Теодор, са: La tristesse durera toujours („Тъгата ще продължи вечно“).
