Известни са множество тайнствени ръкописи, дело на неизвестни автори и написани на непознат език, с използването на неизвестни азбуки. Смята се, че тези ръкописи са на много стотици години. Някои са се поддали на упоритите усилия на учените, други така и си остават загадка. Остава загадка и защо авторите им са създали тези послания, полагайки колосален интелектуален труд, какви откровения са искали да шифроват и дали са разчитали на тяхното разгадаване. Има и съвременни произведения, не по-малко мистериозни в един или друг смисъл.
Манускриптът на Войнич – „свещеният Граал“ на криптографията
Public Domain
Автентичността на този мистериозен кодекс, за който се предполага, че е от XV век, предизвиква разгорещени дебати повече от сто години. Радиовъглеродният анализ, извършен в Университета на Аризона, показва, че ръкописният материал може да бъде датиран между 1404 и 1438 г., а анализът на мастилото, извършен в изследователския институт McCrone в Чикаго, потвърждава датировката.
Това са 204 страници пергамент в скромна корица, покрити с редове от странни мънистени знаци, напомнящи или латински, или ориенталска писменост, и грубовати рисунки с перо. И до ден днешен тази книга не се е поддала на усилията на най-мощните професионалисти в дешифрирането – от университетски преподаватели до служители на спецслужбите.
Този кодекс изглежда като научен труд и има енциклопедични свойства. Той съдържа рисунки на странни растения, които ботаниците не могат да определят, алхимични инструменти, карти на съзвездията, Слънцето и Луната, човешки тела... Те са ясно свързани с някаква обща система, обещават някакво интригуващо откровение – ако прочетете текста, който никой никога така и не е прочел.
Кой е оставил тази загадка на човечеството? Според версията на привържениците на автентичността на ръкописа – т.е. неговият средновековен произход и съвестно съставяне – е бил ректорът на Пражкия университет, физикът и медик Йоханес Маркус Марци. През 1666 г. той изпраща попадналата в ръцете му странна книга в Рим на своя приятел и учител йезуитът Атанасиус Кирхер.
Писмеността на манускрипта на Войнич е неизвестна. (R.O.C - Kbh3rd / Public Domain)
В придружаващото писмо се посочва, че книгата е принадлежала на императора на Свещената Римска империя Рудолф II (1552 – 1612), който платил за нея сума, която по онова време е била еквивалентна на около два килограма злато. След смъртта на императора книгата сменя собственика си два пъти, докато не попада в ръцете на Йоханес Марци, който от своя страна я предава на свой колега с надеждата да разкрие тайната. В писмото Марци също така посочва, че императорът смята за автор на ръкописа един от най-великите мислители на своето време – францисканеца Роджър Бейкън.
За първи собственик на книгата се смята известният алхимик Якоб Хорчицки, който служил като лекар в двора на Рудолф II. Подписът му е открит на първата страница на ръкописа. Все още не е изяснено как книгата е стигнала до този учен човек. Друг идентифициран собственик на книгата е Георг Бареш, чешки алхимик. Книгата попада в ръцете на Йоханес Марци едва след смъртта на Бареш.
Изпратена от Йохан Марци в Рим, мистериозната книга престоява още 250 години в библиотеката на Римската колегия (сега Григориански университет), докато през 1912 г. не попада в ръцете на антикваря Уилфрид Войнич, който се сдобива с три дузини стари ръкописи от йезуитите в Рим (между другото Уилфрид е съпруг на известната писателка Етел Лилиан Войнич, авторка на „Стършел“). Войнич оценява загадката на ръкописа и полага много усилия за възстановяването на неговата история и дешифрирането му.
И така, с Войнич започва доказуемата история за съществуването на ръкописа. Има около дузина версии за неговото авторство и произход. Определено е невъзможно да се докаже, че книгата е написана от ръката на Роджър Бейкън. А най-смелата хипотеза е, че автор на книгата е самият Войнич.
Ръкописът на Войнич сега се намира в библиотеката за редки книги и ръкописи Бейнеке на Йейлския университет. (Beinecke Rare Book & Manuscript Library, Yale University / Public Domain)
Много драматична е и историята на разчитането на ръкописа на Войнич. Дешифрирането на тайнствения манускрипт се превръща в главна – и неуспешна – работа в живота на един от най-добрите и известни световни специалисти по шифри и криптография, професора от Пенсилванския университет Уилям Нюболд. По време на Първата световна война той работи за правителството на САЩ и е смятан за един от водещите световни специалисти по криптоанализ.
Седем години упорити опити за дешифриране водят само до появата на версия, в която самият Нюболд се съмнява, а по-късно тя е отхвърлена от много от колегите му. Към днешна дата обаче работата на Нюболд, която той нарича Opus Magnum на Роджър Бейкън, остава единственият задълбочено разработен препис на целия текст със смислен резултат и има своите привърженици.
Сред онези, които след Нюболд се опитват да дешифрират ръкописа, са истинските „звезди“ на криптоанализа, служили в разузнавателните служби на няколко страни. Сред тях са Хърбърт Ярдли, който дешифрира японския дипломатически код, криптоаналитикът Уилям Фридман, който разбива японския PURPLE код, и дори гениалният Джон Тилтман, смятан за най-добрия британски криптоаналитик на всички времена.
Beinecke Rare Book & Manuscript Library, Yale University
По време на Втората световна война той ръководи британския разузнавателен център за дешифриране в Блечли парк и лично участва в разбиването на кодовете на немските машини за криптиране Енигма и Лоренц. Всички те независимо един от друг твърдят, че езикът на ръкописа на Войнич е синтетичен. Но никой не успява да разбере и изгради логиката на строежа на думи и фрази.
По-модерни версии, вече създадени с помощта на цифрови технологии, предоставят нова храна за дешифриране, по-специално версията, че текстът е написан с два различни почерка на два различни езика или диалекта или авторът използва два различни алгоритъма за шифроване. Появяват се и нови доказателства в полза на версията, че ръкописът все пак е смислен текст.
В същото време има версии за фалшификат, всяка от които има своите пламенни поддръжници и твърди противници. Изключителни учени – лингвисти, математици, филолози, психолози – като ученици спорят ожесточено за мистериозния документ. Сега десетки доброволци от цял свят продължават да работят по дешифрирането на ръкописа, обединени в онлайн общност на voynich.net.
И така, авторът на документа, който вълнува изследователите от половин хилядолетие, несъмнено е бил много талантлив човек.
ОЩЕ: Манускриптът на Войнич: тайнствената книга, която никой не може да прочете
Кодексът Рохонци: мистериозен ръкопис или измама на трансилвански антиквар
Klaus.Schmeh / CC0
По-малко известен от ръкописа на Войнич, но не по-малко мистериозен е т.нар. Кодекс Рохонци. Това е книга „джобен формат” с размери 12 на 10 см. Има 448 страници, изпъстрени с някакво символно писмо, възможно изписано от дясно наляво. Броят на уникалните символи, използвани в кодекса, е около десет пъти по-голям, отколкото във всяка известна азбука. На места по страниците има илюстрации, съдържащи не само религиозни, но и съвсем битови теми.
Изследването на хартията на Кодекс Рохонци показа, че тя най-вероятно е изработена във Венеция в началото на XVI век. Досега никой не е успял да дешифрира кода, има само някои версии. И това е практически всичко, което се знае със сигурност за този документ. С други думи, почти нищо не се знае.
Кодексът Рохонци е съхраняван в колекцията на аристократичното семейство Бациани от унгарския град Рохонц (сега Рехниц, Австрия). През 1838 г. граф Густав Бациани дарява ръкописа на Унгарската академия на науките и той се пази в нейната колекция и до днес.
Public Domain
Първите опити за изучаване и дешифриране на кодекса датират от началото на XIX век. Той е изследван от унгарския учен Ференц Толди през 1840 г.; професорът от Пражкия университет Йозеф Иречек, заедно със сина си Константин, го изучава през 1884 – 1885 г. Бернхард Юнг, професор в университета в Инсбрук, и някои други изследователи и дори художници са работили върху манускрипта.
Кодексът обаче не се дава. Като следствие се ражда скандалната версия, че Кодекс Рохонци е фалшификат, дело на талантливия унгарски антиквар и измамник трансилванеца Самуил Немеш, живял в началото на XIX век.
Немеш бил известен по своето време любител и колекционер на антики, занимавал се е с историография, лингвистика, бил голям филантроп и антиквар. Наред с други неща той търгувал със старинни благороднически грамоти, дипломи и антични оръжия. Не му били чужди различните националистически настроения, популярни в епохата на романтизма от първата третина на XIX век, и той използвал таланта си, за да предостави на страната си политически значими „първоизточници“.
Public Domain
След смъртта му в средата на XIX век следват поредица от скандални разкрития и откриването на значителен брой фалшиви артефакти. Сред тях са пергамент с молитви от времето на унгарския крал Андраш I (1047 – 1061), дървената книга на Туроц, която Унгарската академия на науките получила от Немеш. Това „откритие“ повлича задълбочено проучване на цялото „наследство“ на Самуил Немеш и откриването на фалшиви книги, древни карти, текстови фрагменти и други предмети не къде да е, а в библиотеката на Академията на науките, уважавани антикварни колекции, музеи и други места. Под съмнение попаднал и Кодекс Рохонци. Но доказателствата, че това е фалшификат, се оказали недостатъчни.
Езикът, на който е написан ръкописът, не е известен. Някои изследователи, уверени в автентичността на кодекса, смятат, че това може да е древно унгарско руническо писмо. Според други източници в Добруджа (Румъния) подобни букви или символи били гравирани в стари пещери. Останали са много версии: дакийски език, ранен румънски, кумански език, дори хинди.
Румънският филолог Виорика Енацик предложила своя версия на превода – според нея това е историята на влашкия народ в противопоставянето му на кумани и печенеги. Друг изследовател на Кодекс Рохонци, индиецът Махеш Кумар Сингх, твърди, че кодексът е написан в регионална версия на писмеността брахми, която той можел да разчете. Кодексът, както го разчел Сингх, бил началото на апокрифно евангелие, неизвестно досега, с въведение от молитви, преминаващи към историята за детството на Исус.
Но така или иначе загадката на кодекса, дошла или от дълбините на Средновековието, или от работилницата на трансилвански занаятчия, остава неразгадана и до днес.
„Магическият ръкопис“ от Касел
Германският град Касел в провинция Хесен е известен с това, че именно там са живели известните Братя Грим и са събирали фолклорен материал за своите приказки в началото на XIX век. Известен е и със старинния си университет с уникална библиотека, основана през XVI век и съдържаща много древни ръкописи. В нея се съхраняват ръкописи на алхимици, неизвестни поети и дори документи, които никой все още не е успял да прочете. През 2012 г. отделът ѝ за ръкописи закупил фолио от частен колекционер, което експерти датирали от началото на XVIII век. То съдържало 86 листа ръкописен текст, изпълнен с тайнствени знаци – алхимични и магически символи.
Самият текст е набор от мистериозни букви, които не могат да бъдат разчетени. Ръкописът бил наречен „Магическите скрижали“. С разгадаването на криптограмата се заели изследователят историк Бригите Пфайл и филологът Сабина Людеман. Те имали късмет след година работа да открият ключа към ръкописа, след което мистериозният текст бил разчетен буквално за няколко седмици.
Universitätsbibliothek Kassel
„От самото начало предположихме, че ръкописът най-вероятно е написан на немски език и при криптирането на текста немските букви са били заменени с други знаци – казва Сабина Людеман. – Когато ги изучавахме, отделяхме думи с повтарящи се знаци, като предполагахме, че повтарят буквите от немската азбука, а кратките думи, състоящи се от един, два, три знака, са членове. Резултатът беше таблица, в която всеки знак съответства на определена немска буква.“
The „Kasseler Zauberhandschrift“, a manuscript of learned #magic
— Daniel Bellingradt #нетвойне (@dbellingradt) October 13, 2018
(Universitätsbib. Kassel, 8°Ms. astron. 7), ciphered in a charactêres script around 1700, has been deciphered #historyofmagic #bookhistory
Edition: https://t.co/atEAjcm2oe
Manuscript: https://t.co/JTgxQkKqt5 pic.twitter.com/KkhNDsmbR6
„След като дешифрирахме и прочетохме целия текст, видяхме, че имаме ръководство за магическа практика – обяснява Бригите Пфайл. – В него се разказва за различни духове и начини да ги привлечете на ваша страна, за да получите злато, сребро и други материални облаги с тяхна помощ, както и описания на ритуали и заклинания за правене на любовни магии. Също така в ръкописа има ритуали срещу болести; изброени са духове, които могат да излекуват човека, ако са привлечени на негова страна, и много друга полезна информация. Ръкописът съдържа и много християнска лексика. В него се говори за ангели и архангели, а името на Исус Христос се споменава не само на немски, но и на гръцки, латински и древноеврейски език.
Авторът на „Вълшебните скрижали“ остава неизвестен, въпреки че историците предполагат, че е бил учен човек, вероятно представител на някакво тайно общество. Успехът в дешифрирането на близо 300-годишния ръкопис е по-скоро изключение, отколкото правило. Вероятно авторите на откритието може да започнат да търсят съкровища, като се позовават на това ръководство, но според твърденията им те не планират да търсят съкровища или да призовават духове.
Дневниците и тронът на Джеймс Хемптън
James Hampton / Public Domain
Мистериозни криптограми са оставени на потомството не само през Средновековието. В Националния музей на американското изкуство Смитсъниън във Вашингтон, окръг Колумбия, посетителите неизменно са привлечени от най-удивителния предмет на изкуството – причудлив искрящ златен трон, заобиколен от не по-малко причудливи композиции с неизвестно предназначение. При по-внимателно разглеждане става очевидно, че цялото това златно великолепие е композиция от фолио за бонбони, консервни кутии, картон, метални отпадъци, фрагменти от стари мебели и домакински съдове и други подобни.
Композицията безспорно е произведение на изкуството, чийто жанр никой не се наема да определи. Тя е описана в много разнообразна литература, а много автори често определят този жанр като мистичен. Но не по-малко интересен е мистериозният текст, известен като Дневниците на Хемптън, за който става дума по-долу. Общо композицията на трона има 180 различни невероятни елемента, сред които има дори „корона“, изработена от медни ленти и знак с надпис: THE NATIONS MILLENIUM GENERAL ASSAMBLY. Изследователите на трона открили мистериозни фрази като „Без страх“ (NO FEAR) на различните му части; (DIRECTOR, SPECIAL PROJECTS FOR THE STATE of ETERNITY), „Откровение“ (REVELATION); „Там, където няма визия, хората умират“ (WHERE THERE IS NO VISION, THE PEOPLE PERISH)...
Автор на мистериозната композиция е художникът Джеймс Хемптън. Или по-точно дълго време никой не подозирал, че той е художник. Скромният афроамериканец, син на фермер, военен ветеран, работил като портиер за администрацията на общите услуги на правителството на САЩ до смъртта си през 1964 г. Служителите помнят Джеймс като тих мъж с очила, който постоянно изчезвал някъде през нощта. През 1950 г. Хемптън наел гараж в предградията на Вашингтон, като казал на собственика: „Имам да довърша един проект“.
Един ден, 14 години по-късно, винаги точният наемател не си платил наема и собственикът дошъл в гаража с въпроси. И той открил точно този „Трон на третото небе на народите от хилядолетието на Генералната асамблея“ – така Джеймс Хемптън нарекъл работата си. Никой не успял да получи обяснение от автора – Хемптън починал от рак през 1964 г. в болницата за ветерани във Вашингтон. Но мистериозните надписи не са единствената мистерия, оставена от автора на трона.
Споменатите по-горе Дневници на Хаемптън също са намерени в гаража. Това са 104 страници със знаци, които приличат на букви. Анализът показал, че дневниците изобщо не са абракадабра, създадена от болен ум: този набор от символи не е безсмислен. Днес много експерти се опитват да дешифрират „Дневниците“, за да разберат тайната им. Изследователите търсят ключовете на тези шифри в композицията на Трона. Роднини си спомнили, че Джеймс имал видения от 22-годишна възраст, а самият Хемптън е нарекъл записките си „Книгата на седемте заповеди на св. Йоан“. Какво е искал да каже Джеймс Хемптън на човечеството по такъв удивителен начин, все още остава тайна.
Кодекс Серафинианус – книга не за четене
Parigi Books
Тази книга е съвременно издание, публикувано през 1981 г. от миланското издателство на Франко Мария Ричи. Тя излиза няколко пъти в малки тиражи и винаги е образец на скъпа и качествена съвременна полиграфия. Книгата от 400 страници не е достъпна за всеки – цените започват от 250 евро в зависимост от апетитите на продавача. Според пресата този странен ръкопис е донесен в издателството на Ричи през 1978 г. и редакционният екип се потопил с изумление в нечетливия текст и невероятните илюстрации. В приложеното към пакета писмо пишело, че авторът е създал нещо като енциклопедия на другия свят. При първото бегло прелистване странните и забавни картинки приличат или на напълно развихрил се Салвадор Дали, или на съвременна версия на Йеронимус Бош.
Тези, които са запознати със света на неразбираемите ръкописи, веднага свързват Кодекс Серафинианус с толкова мистериозния ръкопис на Войнич. С тази разлика, че съвременният ръкопис има съвсем реален автор – италианския художник, скулптор, архитект Луиджи Серафини, преподавател по графичен дизайн в школата Футурариум.
Пълното заглавие на книгата е Кодекс Серафинианус (Codex Seraphinianus). Втората дума е абревиатура, която от английски се разгръща като Strange and Extraordinary Representations of Animals and Plants and Hellish Incarnations of Normal Items from the Annals of Naturalist/Unnaturalist Luigi Serafini („Странни и необичайни изображения на животни, растения и адски въплъщения от дълбините на съзнанието натуралиста/ненатуралиста Луиджи Серафини“).
Книгата на пръв поглед прилича на класическите средновековни научни трактати: всяка страница изобразява конкретен обект, действие или явление; анотациите са написани на измислен език. Тази книга наистина е подробна енциклопедия на някакъв странен свят, където има флора и фауна, население и обичаи, архитектура и битови съдове. Илюстрациите са изображение на фантастични същества и предмети като напълно реални и дори научно обосновани.
Те са подробни на научна графика и са остроумни като произведения на модерното изкуство. Те пленяват и провокират. Има и език, който е неразбираем и написан на ръка. Графиката на неразбираемите букви наподобява грузинската или еврейската азбука. За тези, които искат да се поровят в дебрите на ума, авторът дори е подготвил свой собствен аналог на Розетския камък. Но за да използвате този „ключ“, трябва да знаете и езика, измислен от автора.
Провокацията била успешна – имало хора, които се заели с решението на този пъзел, но те спрели навреме. Кодекс Серафинианус явно не е книга за четене, а за възхищение от причудливите творения на човешкия ум, на ръба между изключителния талант и абсолютната лудост. Както пише италианският журналист Итало Калвино: „Кодексът е един от най-любопитните примери за илюстрована книга. Прочетете я, като не използвате привичния език и традиционното възприятие. Няма друго значение за тази книга освен това, с което я надарява един изобретателен читател."
Така или иначе, Кодекс Серафинианус ще остане една от най-интересните книги в историята на човечеството и може би най-странният литературен артефакт на ХХ век. Може би след 300 години с него ще се занимават филолози и лингвисти, които ще се чудят какво е искал да каже на света авторът и в коя част от книгата е заключено посланието.
