На 10 януари 1962 г. лавина, паднала от склона на изгаснал вулкан в Перу, отнема живота на около четири хиляди души. Унищожени са няколко града и много села. Телата на загиналите са разпръснати по целия път на лавината, а някои дори са отнесени в Тихия океан.
На 10 януари 1962 г., в седем часа вечерта, пада най-голямата лавина в историята, която се спуска от планината Уаскаран в Перу. Езикът на ледника, натежал от сняг и окъпан от жаркото несезонно слънце, се срутва от над 6 км височина, превръщайки се поток от кал, сняг и лед, движещ се надолу с невиждана скорост.
Уаскаран, изглед от град Юнгай. Снимка: ZiaLater / Public Domain
Това събитие не е имало външен спусък – не е било придружено от земетресение, експлозия и др. – смята се, че откъсването на част от ледника е било спонтанно. В същото време някои камъни в потока били по-големи от многоетажни сгради. Общият обем на падналия лед и сняг бил приблизително 3 милиона куб. м, а към края на движението достигнал 9-13 милиона куб. м. В резултат на това бедствие, според различни оценки, са загинали от 2,5 до 4 хиляди души и около 10 хиляди глави добитък. Само седем минути били необходими на стихията, за да унищожи град Ранраирка и шест други по-малки населени места. Частично разрушени били още три селища.
Угасналият вулкан Уаскаран, намиращ се в перуанските Анди, е най-високата точка в Перу и четвъртата по височина планина в Южна Америка, височината му е 6768 м. Уаскаран е част от масива Кордилера Бланка и се намира в едноименния национален парк. В същото време връх Уаскаран е втората по отдалеченост от центъра на Земята точка на планетата; в този смисъл той отстъпва само на угасналия вулкан Чимборасо в Еквадор, също разположен близо до екватора - именно по екватора кората на въртящата се планета е малко по-дебела, отколкото при полюсите.
По склоновете на угасналия вулкан отдавна се били заселили много малки перуански общности, чиито жители се занимавали със земеделие в долината на река Санта. Вечерта на 10 януари, когато повечето жители на региона били по домовете си за вечеря, ръбът на гигантския ледник внезапно се разцепил и с грохот се сринал от планината.
Силният шум се чул във всички градове долу. Тъй като лавините в този район не били съвсем необичайни, местните вече знаели, че между първите звуци от окъсващия се лед и спускането на основната лавина минават 20-30 минути, което дава възможност на хората да намерят някой безопасен хълм. Този път обаче лавината само за седем минути изминала 15-те километра, отделящи планината от жилищните райони, унищожавайки абсолютно всичко по пътя си.
Градовете Ранрахирка и Уараскучо били погребани под 12-метров пласт от лед, кал, паднали дървета, камъни и други отломки. Едва по няколко души успели да оцелеят във всеки град. Лавината стигнала до река Санта, където спряла водния поток, причинявайки наводнения в околните райони. Реката се издигнала на осем метра, носейки всичко от долината със себе си.
Телата на хиляди загинали били разпръснати по целия път на лавината, а някои дори се озовали в Тихия океан близо до пристанищния град Чимботе, пренесени на разстояние от сто и половина километра. Други били погребани под такова количество отломки, че телата им никога не били открити. Освен загубата на добитък, била унищожена и реколта за няколко милиона долара.
Един от хората в оцелелия по чудо град Юнгай, хвърляйки поглед към ледника в момента, когато той едва започвал своето движение, първоначално го взел за облак, който изглеждал златист в лъчите на залязващото слънце. „Но веднага видях този облак да се втурва надолу по склона“, казва той по-късно. Ледникът се втурнал в Кайехон де Уайлас, долината на река Санта, с рев „подобен на рева на десет хиляди диви зверове“. Така си спомня друг очевидец.
„Почувствах грохота с цялото си същество“, е споменът на трети свидетел. Смазващият леден вал сякаш с острие отрязал планинския склон и след това рикоширал от единия край на дерето до другия, откъсвайки и отнасяйки земя, камъни и стада овце. В един момент той се втурнал в село Янамачико и три съседни, като ги изравнил със земята и убил 800 жители наведнъж. Отнасяйки със себе си останките от къщи и други постройки, потокът продължил неудържимия си бяг.
С времето лавината снижила скоростта си до 110 км/ч. Планините, които се издигали покрай дефилето, не я пуснали в град Юнгай, но по-голямото селище Ранрахирка с население от 2700 души било точно на пътя ѝ.
За броени секунди лавината се срутила в града, чупейки къщите като кибритени кутийки. Главният инженер на местната електроцентрала Рикардо Оливера чул далечния предупредителен рев и грабнал две малки момиченца, играещи на детската площадка, за да се скрие с тях под закрилата на здравата църква. След това той описал тези събития така: „Момичетата бяха грабнати от ръцете ми или от вятъра, или от минаваща стена от кал. Електрически проводници падаха навсякъде, но някак си оцелях. Когато дойдох на себе си, всичко, което видях, беше лед и кал." Момичетата, сградите наоколо и дори църквата били пометени, всички жители били мъртви. „Бях поразен от абсолютната тишина - спомня си Оливера. - Когато разбрах, че жена ми, децата и родителите ми са заровени под развалините, избухнах в сълзи.“
Напълно разрушена заедно с шест други града, Ранрахирка губи почти всичките си жители. Кметът Алфонсо Кабалеро заявил, че са оцелели само около 50 от 500-те жители. „За осем минути Ранрахирка беше изтрита от лицето на Земята“, констатирал той.
Полковник Умберто Ампуера, ръководител на аварийно-спасителната служба, заявил, че мястото на катастрофата му напомня за сцена от „Ада“ на Данте. Той се обърнал към правителството на Перу за помощ, за да възстанови унищожените комуникации и да се свърже с всички, оцелели при лавината. Два самолета на перуанските военновъздушни сили доставили хуманитарна помощ в района и там били изпратени войски, за да разчистят пътищата, отрязани от стихията. Тогава започнала да пристига международна помощ от ООН и Червения кръст.
След унищожаването на селата Ранрахирка, Шачша, Хуараскучо, Янама Чико, Матакото, Чукибамба, Кая, Енкайор, Армапампа и Учукото, лавината преминала на километър и половина южно от древния град Юнгай и на един километър северно от град Манкос. След лавината от 1962 г. стотици мигранти от околните региони пристигнали в Юнгай, тъй като го смятали за „най-безопасния град в Кайехон де Уайлас“.
Но осем години по-късно земетресение предизвикало друга ужасна лавина в същия район. На 31 май 1970 г. в Анкаш земетресение с магнитуд 7,9 разтърсва региона и отнема живота на повече от 70 хиляди души.
Градовете Ранрахирка и Юнгай отново били засегнати от ледопад от снежния Уаскаран. Това е най-катастрофалното земетресение в Перу по брой на жертвите. Според някои оценки броят на загиналите тогава може да е достигнал 100 хиляди; 25 хиляди души изчезнали безследно. Също така били регистрирани 358 хиляди ранени, над 157 хиляди хоспитализирани, а хората с по-леки травми били около 3 милиона. Град Юнгай, оцелял по чудо през 1962 г. и приел много бежанци, бил напълно наводнен през 1970 г., а град Хуараз и други били разрушени.
Сега учените предупреждават, че ако нещо подобно се повтори, щетите ще са много по-големи и наводнението ще унищожи още повече градове и села заради значителното увеличаване на населението и инфраструктурата на този регион.
