Подземното царство, владение на бог Хадес или римския му аналог Плутон, е едно от основните царства заедно със земния свят на живите и небесната обител на боговете на планината Олимп. Докато много съвременни религии може да възприемат отвъдния живот като нефизическо измерение на духа, в митологията на древните гърци и римляни Подземният свят е бил много реално, физическо място, където може да се отиде (със значително по-трудно и теоретично завръщане).
Като такова Подземното царство е съставено от характеристики, които може да се открият в света на живите. Въпреки че подробностите за тези характеристики варират значително през вековете – от писанията на Омир през VIII век пр.н.е. и автори като Аполодор, общите черти на Подземното царство включват Полята на Асфодел, Полята на мъченията и Елисейските полета.
Една от най-често срещаните части от аидската география, която е засвидетелствана още от Омир и оцелява през класическия свят и си проправя път в „Ад“ на Данте през XIV век, е идеята за петте реки на Подземното царство: Стикс, Ахерон, Флегетон, Кокит и Лета, всяка от които има свое собствено настроение и роля и е свързана със собствено божество. Ето какво трябва да знаете за реките на Хадес.
Стикс – реката на омразата
Alexander Litovchenko / CC BY-SA 3.0
Безспорно най-известната от реките на подземния свят е Стикс. Името „Стикс“ от гръцки означава „мразя“, а богинята на река Стикс е дъщеря на морските титани Океан и Тетида, както и майка на божества с по-нисък ранг като Нике (Победа), Зелос (Съперничество) и Кратос (Могъщество). Поетът Хезиод казва, че Стикс е била пламенна поддръжничка на Зевс в битката му срещу титаните и довела всичките си деца да се присъединят към него. Според Хезиод именно като благодарност за тази подкрепа Зевс карал олимпийските богове да произнасят вечните си и ненарушими клетви във водите на река Стикс.
За Стикс се казва, че обикаля Подземното царство седем пъти (според други вариации – девет) и го отделя от света на живите, течейки като ръкав на своя баща Океан, реката, която заобикаля земния свят. Римският поет Вергилий описва Стикс като река, през която лодкарят Харон пренася душите на мъртвите (при условие че могат да си платят), а на брега ѝ стои триглавото куче Цербер. В по-късен мит това са студените води на Стикс, в които нимфата Тетида потапя сина си Ахил, за да му даде неуязвимост (с изключение, разбира се, на петата, където го държала).
Стикс живеела в много висока пещера, чийто таван бил поддържан от сребърни колони, и се намирала на входа на Подземното царство. Съществува мит, според който Персефона е дъщеря на Зевс и Стикс (Аполодор).
Ахерон – реката на болката
José Benlliure y Gil / Public Domain
Докато Стикс в наши дни се разглежда като главната река на мъртвите, в голяма част от древната литература река Ахерон играе по-видна роля. Вергилий нарича Ахерон главната река на Подземния свят и разказва, че другите се вливат в нея. В по-голямата част от древността се е смятало също, че тя е входът към Подземния свят (тя е свързана с истинска река в Епир). Не е необичайно да се види Ахерон – а не Стикс – като реката, през която Харон пренася мъртвите в източници като Есхил, Еврипид и Платон. Името „Ахерон“ означава „болка“ и освен като река името се използва и за езеро в Подземния свят, в което се вливат всички аидски реки, макар че езерото понякога се нарича Ахерузия.
Въпреки че Ахерон е една от най-ранните споменати реки на Хадес – за нея се споменава в „Илиада“ и „Одисея“ – едва в по-късните авторски работи легендата за речния бог се засилва малко. Докато всички реки на Хадес вероятно първоначално са били потомци на великата световна река Океан, по-късната традиция казва, че Ахерон е син на бога на слънцето Хелиос и на майката-земя Гея или на богинята на зърното Деметра. Ахерон бил осъден да се превърне в река на мъртвите, след като използвал водите си, за да даде свежест на титаните по време на битката им със Зевс и олимпийците.
Флегетон – огнената река
Feliks Michał Wygrzywalski / Public Domain
Река Флегетон – наричана също Пирифлегетон в някои източници – е огнената река, свързана с погребални клади и наказание на прокълнатите. Огнената река води в царството на Тартар, частта от подземния свят, която служи като място за наказание за най-големите грешници като Сизиф и затвор за титаните (след като загубват битката си със Зевс). Във версията за отвличането на Персефона, написана от Овидий в неговата поема „Метаморфози“, Персефона е подмамена да изяде семената от нар от Аскалаф (син на речния бог Ахерон), което я кара да прекара половин година в Подземен свят. В гнева си майката на Персефона – Деметра, хвърлила вода от Флегетон в лицето на Аскалаф и го превърнала в бухал.
Флегетон се споменава заедно с другите три основни реки в Одисея, но не получава пълно обяснение, докато Платон не обяснява подземния свят в своя диалог „Федон“. В неговото описание „третата от тия реки изтича по средата на другите две. Близо до мястото на изтичането тя навлиза в широко пространство със силно горящ огън и образува езеро с вряща вода и кал, което е по-голямо от нашето [Средиземно] море. Оттам мръсна и кална тази река прави кръг и увивайки се около земята, се отправя и към други места, и към края на езерото Ахерусиада, но не се смесва с водите му. Увивайки се много пъти под земята, тя се влива в по-ниската част на Тартара. Това е реката, която наричат Пирифлегетон и късове от чиито потоци лава излизат и на земята, където се отдаде случай“.
По същия начин Платон твърди, че пламъците на Флегетон са източник на вулканични изригвания по целия свят, като лавата произхожда от водите на реката. Вергилий описва затвора на Тартар като заобиколен от горящите пламъци на Флегетон като огнен ров.
Кокит – реката на плача
Otto Brausewetter / Public Domain
Последната от четирите големи реки на Подземния свят, споменати от Омир, е Кокит – Реката на плача. Според гръцкия мит мъртвите трябва да бъдат погребани правилно – с монета, за да платят таксата на лодкаря Харон – за да бъдат допуснати в земята на мъртвите. В противен случай душите им били принудени да се скитат на прага на Дома на Хадес, без никога да им бъде позволено да получат подходящата си почивка. Тези, на които им е отказан достъп до Подземния свят, ще стоят на брега на Кокит и ще оплакват вечната си съдба, откъдето идва и името на реката.
Кокит е смятана за ръкав на Стикс, който се влива в Ахерон. Въпреки това оскъдно описание от Омир Платон добавя, че Кокит заобикаля Тартар и попада в него от страната срещу Флегетон, където се свързва конкретно с наказанието на убийците. Няма мит около речния бог Кокит, но може би е забележително, че Кокит е баща на нимфата Минте, която всъщност била единствената истинска господарка на Хадес. Персефона стъпкала любовницата на съпруга си в пристъп на ревност и нимфата се превърнала в растението мента, което било кръстено на нея и завинаги станало свещено за Хадес. Асоциацията между двете вероятно възниква от използването на мента на погребения, за да се прикрие миризмата на мъртвите.
Лета – реката на забравата
Joachim Patinir / Public Domain
Петата река от Подземния свят никога не се споменава от Омир, но въпреки това вероятно е по-известна от Флегетон или Кокит – това е реката Лета, известна още като Реката на забравата (в смисъл на забрава, а не унищожение). Новите обитатели на Царството на мъртвите ще бъдат накарани да пият от Лета, за да забравят смъртния си живот. Река Лета в някои случаи се свързва с второстепенната богиня Лета, богинята на забравата (за разлика от богинята на самата река), която е дъщеря на Ерида, богинята на раздора. Някои погребални надписи от V век пр.н.е. показват, че е имало и поток от Мнемозина (памет), който би позволил на мъртвите да запазят спомените си.
Някои източници поставят Лета на границата между мрачното общо население на Хадес и Елисейските полета, които са благословеното място за почивка на праведните. В своя епос „Енеида“ Вергилий обяснява, че пиенето на вода от река Лета е ключова стъпка в прераждането: онези души, които са предопределени да живеят отново, трябва първо да пият от реката на забравата, преди да се върнат в света на живите и да живеят нов живот. Вергилий допълва, че сънотворните свойства на мака идват от потапянето му във водите на Лета.
Мнемозина – реката на спомените
Зевс, преобразен като пастир, съблазнява Мнемозина. (Jacob de Wit / Public Domain)
Като антипод на реката Лета древните са смятали, че съществува и река с името на една от титанидите – Мнемозина. Който пиел от водите ѝ, си спомнял всичките си стари съществувания и придобивал огромно знание. Според Платон, преди да се преродят, душите отпивали от Лета, за да забравят предишните си съществования. Лета е обичан образ от поети и художници и утвърдена метафора на смъртта. Мнемозина е богинята, която олицетворява паметта.
Според Павзаний близо до пещерата на Трофоний имало два извора: Лета (забрава) и Мнемозина (памет). От Лета пиели вода онези, които възнамерявали да питат Бога, а от Мнемозина – онези, които вече били получи отговор. Тук бил и тронът на Мнемозина.
Мнемозина била почитана и обикновено изобразявана заедно с музите. Богинята Мнемозина, сестра на Кронос и Океан, е майка на всички музи, които тя родила от Зевс (Зевс я прелъстил в образа на пастир). Според Хезиод („Теогония“) тя знае „всичко, което е било, всичко, което е, и всичко, което ще бъде“. Когато музите завладяват поета, той пие от извора на знанието на Мнемозина.
ВИЖТЕ ОЩЕ: Истински вещици и магьосници, съществували в историята
