Хуните са били номадски воини, вероятно от Централна Азия, и са най-известни с нахлуването и тероризирането на Европа през четвърти и пети век от н.е., както и с ускоряването на падането на Западната Римска империя. Те били опитни ездачи, известни със свирепост в битка и безпощадност към покорените народи.
Под ръководството на техния брилянтен владетел Атила (406 – 453), известен като „бич Божи“, хуните създават огромна империя, която обхваща големи части от днешна Русия, Унгария и други части на Европа, включително Германия и Франция. Армията на Атила става толкова могъща, че както Западната, така и Източната Римска империя редовно плащат данък, за да се предпазят от нападения и грабежи. Но империята на хуните не просъществува. След смъртта на Атила империята е разделена между тримата му синове, които воюват помежду си и не успяват да я запазят.
През V век влиянието на хуните се простира от степите на Средна Азия до Германия и от Дунав до Балтийско море. Ajvol / Public Domain
Днес в Западна Европа името „хун“ е синоним на варварство, грубост и разрушение и терминът извиква образи на войнствени конници, на жестокост и бруталност. В продължение на векове този стереотип, произхождащ от римските писатели, които са били свидетели от хунските грабежи, е бил доминиращият образ на хуните. Но историята на хуните е много по-сложна, отколкото разказват тези описания.
Произходът на хуните е обвит в мистерия. Според Енциклопедия на световната история римският историк Тацит е един от първите, които споменават хуните. През втората част на I век Тацит ги описва като произхождащи от Каспийско море, от днешен Казахстан. Тацит ги нарича "хунои", въпреки че не е известно как са се наричали хуните, тъй като не са имали писменост. Тацит не разграничава много хуните от другите племена в региона, нито ги категоризира като особено войнствени.
Най-значимият автор, който описва хуните в някои подробности, е историкът и воин Амиан Марцелин (330 – 395), въпреки че описанията му са гарнирани с голяма доза пристрастия. В своя труд „Деяния“ (Res Gestae), който обхваща периода от 96 г. до 378 г. сл.н.е., Амиан характеризира хуните като „дива раса извън всякакво сравнение“ и заявява, че техният произход е бил „отвъд Азовско море, на границата на Замръзналия океан“. Не е ясно кой океан е имал предвид Амиан, но районът непосредствено отвъд Азовско море се намира в Понтийско-Каспийската степ – обширен степен регион в Източна Европа – в съвременна Украйна и Южна Русия, граничеща с Кавказките планини на юг.
Амиан не е толкова ласкав във физическото описание на хуните, представяйки ги като стереотипни „варвари“ с белязани лица и големи размери на тялото. В един момент Амиан рисува хуните почти подобни на животни: „Но въпреки че имат формата на хора, макар и грозни, те са толкова издръжливи в начина си на живот, че нямат нужда нито от огън, нито от вкусна храна, а ядат корени от диви растения и полусурова плът от всякакъв вид животни, които поставят между бедрата си и гърбовете на конете си и по този начин малко ги затоплят.“
Повечето учени днес предполагат, че хуните са дошли от Азия.
Хуни, илюстрация към книга от XIX век. Yonge, Charlotte Mary / Public Domain
„Смяташе се, че хуните първоначално са били монголски народ – казва Ралф Матисен, професор по история, класика и средновековни изследвания в Университета на Илинойс в Ърбана-Шампейн, пред Live Science. – Преди Тацит най-ранната информация за хуните идва от китайски източници. Има народ, наречен хунну, който често се идентифицира като хуните.“
Според Britannica хунну (сюнну) са били свободна организация от конни номадски народи от Североизточна Азия, които се появяват в китайските записи още през пети век пр.н.е., когато започват да нахлуват в северните територии на Китай. Те продължават атаките си през следващите няколкостотин години. Тези набези карат първия император на обединен Китай – Цин Шъхуан – да започне да строи Великата китайска стена в опит да се предпази от северните нашественици.
Първоначално нападенията са спорадични, но към края на трети век пр.н.е. хунну сформират голям племенен съюз, който започва да застрашава китайската цивилизация. Това обединение създава мащабна империя, която обхваща голяма част от днешна Монголия и Сибир и се простира на запад до планината Памир в Централна Азия. Поредица от войни избухва между китайците и хунну и в крайна сметка през 51 г. пр.н.е. империята на хунну се разделя на две: източна група, която се подчинява на китайците, и западна, която е прогонена в Централна Азия.
„Докато тези хора се придвижвали на запад, вземали други народи по пътя си, като аланите и гепидите, и създали това, което се нарича „орда“ – казва Матисен. – Тази орда били хуните, както и всички хора, които били събрали.“
Изследване от 2018 г., публикувано в списание Nature, установява, че генетично хуните са смесица от източноазиатски и западноевразийски народи. По-конкретно според изводите на авторите хуните произлизат от хунну, които сами по себе си представляват разнородна смес от различни източноазиатски групи, и докато се придвижват на запад, те включват западноевразийски народи, като скитите.
Хуни в битка с алани, историческа живопис от XIX век. Peter Johann Nepomuk Geiger / Public Domain
Хунско изкуство и култура
Много малко се знае за особеностите на хунското общество и култура. Според Амиан те са били номадски пастири и „никой в тяхната страна никога не оре и не докосва плуга. Всички те са без постоянно местожителство, без огнище, закон или установен начин на живот и продължават да скитат от място на място, като бегълци, придружени от фургоните, в които живеят; във фургоните жените им тъкат за тях техните отвратителни дрехи, във фургоните те съжителстват със своите съпрузи, раждат деца и ги отглеждат до възрастта на пубертета“.
Но археологическите доказателства предполагат, че поне някои хуни са възприели уседнал начин на живот и са практикували земеделие. Биохимичен анализ на кости и зъби от пети век, открити в Унгария, предполага, че менюто на някои хуни е претърпяло промяна, което показва преминаване от предимно номадска диета (мляко, месо и просо) към уседнала селскостопанска диета (пшеница, зеленчуци и малко месо).
Римски автор, чиято работа е в контраст с изображенията на Амиан за хуните като груби варвари, е византийският историк Приск от пети век, който, заедно с дипломат на име Максим, посетил двора на Атила през 448 г. Той описва резиденцията на Атила като „... прекрасна. Тя беше направена от полирани дъски и заобиколена от дървени заграждения, предназначени не толкова за защита, колкото за външен вид."
Празненство на Атила. Mór Than / Public Domain
Приск и Максим разменят подаръци със съпругата на Атила – Крека, която е описана като полегнала на меко легло. „Подът на стаята беше покрит с вълнени рогозки за ходене. Няколко слуги стояха около нея, а прислужничките, седнали на пода пред нея, бродираха цветни ленени платове, предназначени да бъдат поставени върху скитската рокля за украса“, пише Приск.
По-късно следобеда Приск бил въведен в зала за пиршество, което той описва като „изобилни ястия, поставени в сребърни съдове, но [Атила] яде само месо от дървена купа. Във всичко останало той се държеше умерено. Чашата му беше дървена, докато на гостите бяха дадени бокали от злато и сребро. Дрехите му също бяха съвсем прости, забележителни само с чистотата си. Мечът, който носеше отстрани, закопчалките на скитските му обувки, юздите на коня му не бяха украсени като тези на другите скити със злато или скъпоценни камъни, или нещо скъпо“.
Хунските нашествия и възходът на Атила
Хуните, изглежда, изгряват на сцената на европейската история през последната част на четвърти век от н.е. Когато хуните идват в Европа, те се натъкват на остготите, източния клон на готите, някои от които са заселени чак на изток до северната част на Черно море. Двете противопоставящи се групи се сблъскват в открита война, но остготите търпят поражение, казва Матисен, и много от оцелелите готски воини са призовани в армията на хуните. Докато хуните продължават да се движат на запад, те се натъкват на вестготите, западния клон на готите, заселени в днешна Румъния (наречена от римляните Дакия). Подобно на източните си братя, вестготите не можели да се мерят с хунските воини; много вестготи са убити, докато други бягат на запад и юг през река Дунав в териториите както на Западната, така и на Източната Римска империя.
Движението на запад на хуните инициира това, което историците наричат Великото преселение – масово движение на германски народи на римска територия, случило се приблизително между 376 и 476 г. Голямото преселение на народите оказва голямо влияние върху европейската история: то изиграва важна роля в германизацията на римската армия и в крайна сметка в разпадането на Западната Римска империя – и по-късно във формирането на средновековните кралства на Европа.
Хунски воини. Unknown author / Public Domain
Поражението на вестготите позволява на хуните да окупират земите на север от река Дунав, в днешна Румъния. Дунав е бил важен за римляните, защото е маркирал северната граница на Римската империя в Централна и Източна Европа. Присъствието на хуните на северната и източната граница всява страх и паника сред римляните. Този страх е основателен: между 395 и 398 г. хуните предприемат няколко нападения на римска територия, завладявайки източните римски провинции Тракия (в части от днешна България, Турция и Гърция) и Сирия. Хуните обаче не остават в тези области; след като ограбват тези провинции, те се връщат на север от Дунава. Няколко години по-късно, през 406 г., хунски водач на име Улдин предприема втори набег в Тракия, според Енциклопедията на световната история.
В същото време много хуни нямат намерение да нахлуват и завладяват римски територии, казва Матисен; мнозина са доволни да работят с римляните.
„През следващите около 40 години, приблизително от 380 г. до 420 г. сл.н.е., хунските контингенти са служили като наемници в римската армия, където са се радвали на репутацията на непобедими воини“, отбелязва изследователят.
Но това споразумение няма да продължи. Значителен разрив настъпва след 420 г., когато хуните започват да упражняват сила, като изискват от римляните да им плащат в злато в замяна на това да не нападат и плячкосват римските провинции. Вторият голям разрив в отношенията идва през 434 г., когато Руа (също изписван Ругила), влиятелен хунски владетел, който успява да обедини много от хунските племена, умира и е наследен от двамата си племенници, Бледа и Атила.
Изображение на Атила от XIX век. Латинският надпис разказва, че това е Атила, бичът Божий. Carlo Brogi / Public Domain
„Атила по-специално е бил доста по-амбициозен от предишните хунски владетели, които били доволни да бъдат като клиенти на Римската империя“, казва Матисен. Няколко години след като двамата племенници се изкачват до водачи на хуните, Бледа умира при мистериозни обстоятелства и Атила става единственият владетел. Той възприема много по-враждебно отношение към римляните и атакува провинции както в Западната, така и в Източната Римска империя, когато това е в негова полза, и се оттегля, когато не е.
Използвайки този метод, Атила консолидира голяма империя, която запазва единна единствено със силата на собствената си личност. Той е брилянтен военачалник, който вдъхновява армиите си (които включват не само хуни, но и алани, готи и други). В разгара на могъществото на Атила неговата империя се простира от Монголия до съвременна Франция, според Енциклопедията на световната история.
Нашествието на Атила на Запад
Хунските воини са толкова успешни отчасти защото са основно конници, стрелци с лък, чиито по-големи и асиметрични композитни лъкове могат да изстрелват стрели по-далече и с по-голяма сила, за да пробият броня, отколкото други съвременни лъкове според Питър Хедър, лектор по ранна средновековна история в Кралския колеж в Лондон и автор на „Падането на Римската империя: Нова история на Рим и варварите“.
Хуни плячкосват римска вила. Georges Rochegrosse / Public Domain
Друго предимство, което притежават силите на Атила, е мобилността. Конниците на Атила могат бързо да променят позицията си по време на битка – тактика, която Амиан описва като имаща опустошителен ефект върху хунските врагове. Атила събира тези конни воини в изключително ефикасна военна сила – повече от способна да предизвика значителни римски армии, вместо просто да напада римски аванпостове.
„Между 450 и 451 г. Атила започва да гледа към Западната Римска империя – казва Матисен – отчасти насърчен от сестрата на западния император Валентиниан III.“
Сестрата на императора, Хонория, е замесена в скандал, който води до нейното изгнание от римското императорско семейство и я принуждава да се омъжи за римски консул, когото тя очевидно презира. В акт на отмъщение Хонория изпраща бележка до Атила с предложение за женитба. Но когато Валентиниан разбира за това, той слага край на бъдещия съюз, което разгневява Атила. В допълнение новият император на Източната Римска империя, бившият генерал на име Маркиан, спира плащанията в злато на Атила. По това време Източната Римска империя е по-мощна от Западната и разполага с огромна армия.
Хуните в битката при Шалон, известна още като битката на Каталаунските полета. A. De Neuville / Public Domain
„Атила не е бил глупак. Той е знаел, че ще бъде трудно да се изправи пред източноримската армия – казва Матисен. – Междувременно Западната Римска империя е фалирала, а армията ѝ е доста слаба, състояща се основно от чуждестранни наемници.“
С такива съображения Атила нахлува в Западната Римска империя през 451 г., обяснява Матисен. Нападението на Атила е бързо и опустошително, поне в началото. Той напредва бързо в римската провинция Галия (днешна Франция, части от Белгия и части от Германия), разграбва няколко града, включително днешните Вормс, Майнц и Кьолн в съвременна Германия, както и Реймс и Амиен в днешна Франция. Но скоро той се изправя срещу много способен римски военачалник на име Флавий Аеций (390 – 454).
Флавий Аеций е брилянтен тактик и умел дипломат и успява да обедини римската армия с воини от вестготското, франкското и бургундското кралство, за да се противопостави на силите на Атила. Те се срещат с армията на Атила през 451 г. в битката на Каталаунските полета.
„Това е едно от най-големите разочарования на всички времена – казва Матисен. – Аеций и неговите съюзници варвари побеждават Атила.“
Срещата между Лъв Велики и Атила на Рафаело изобразява папа Лъв I, придружен от св. Петър и Павел, който се среща с с хунския водач извън Рим. / Public Domain
Атила се оттегля, но атакува отново на следващата година, този път повеждайки воините си в Италия и опустошавайки полуострова. Както и в Галия, силите на Атила разграбват няколко римски града, тероризират населението и ограбват провинцията. Атила дори заплашва Рим, но градът е пощаден, когато делегация, водена от папа Лъв I, се среща с хунския водач пред портите. Историците не знаят какво са си казали те, но градът и жителите му са оставени недокоснати. И тогава, по все още неизвестни причини, Атила в крайна сметка напуска Италия, без да постигне окончателна военна или политическа цел, според Енциклопедията на световната история. Някои учени предполагат, че в Италия е избухнала чумната епидемия или че на Атила просто са му свършили запасите. Каквато и да е причината, Атила се завръща в крепостта си на север от Дунав.
През 453 г. Атила се жени за нова, млада съпруга, но умира в брачната си нощ (Атила е имал множество жени, според Ancient Origins). Обстоятелствата около смъртта му отдавна се обсъждат от учените. Някои предполагат, че той е починал след прекаляване с храна и пиене. „Той се отдаде на прекомерна радост на сватбата си и докато лежеше по гръб, натежал от вино и сън, прилив на излишна кръв, която обикновено би изтекла от носа му, потече в смъртоносна посока в гърлото му и го уби“, пише остготският историк Йорданес през шести век. Местоположението на гробницата на Атила е неизвестно.
ОЩЕ: В троен ковчег от злато, сребро и стомана: учените продължават търсенето на гроба на Атила
Смъртта на Атила. Ferenc Paczka / Public Domain
След смъртта на Атила синовете му се скарват помежду си и не успяват да запазят империята цяла и тя се разпада през пети век. Допълнителен фактор за гибелта на хуните е битката при Недао през 454 г., когато коалиция от германски племена, водени от Ардарих, кралят на гепидите, побеждава хунските сили. Един от синовете на Атила, Елак, е убит в битката и хуните са разгромени като доминираща военна и политическа сила не само в Европа, но и в цялата им империя.
ВИЖТЕ ОЩЕ: Защо Римската империя се е разделила на две?
