На 21 юни 1919 г. германските моряци потапят собствените си кораби, които подлежат на интерниране от англичаните по силата на Компиенското примирие, което слага край на военните действия от Първата световна война. Инициатор за унищожаването на корабите, командирът на Флота на откритото море (Hochseeflotte) контраадмирал Лудвиг фон Ройтер, за смелата си постъпка става национален герой на Германия и печели уважение от страна на британците.
Едно от основните условия на Компиенското примирие, сключено между Германия и Антантата на 11 ноември 1918 г. и сложило край на военните действия от Първата световна война, е интернирането – тоест принудителното задържане – на всички подводници и съвременни кораби на германския флот. През същия месец ескадра, състояща се от 11 линкора, пет линейни крайцера, осем леки крайцера и 50 разрушителя, е отведена от британците под наблюдението на 60 кораба на Антантата. След инспектиране на "трофеите" в Росит германските кораби са прехвърлени в Скапа Флоу – в главната военноморска база на британския флот на Оркнейските острови, североизточно от Шотландия.
Флотът на откритото море (Hochseeflotte) през 1917 г. Pubic Domain
За да попречат на корабите да избягат в неутрална страна, британците държат тук група стражеви кораби и линкори.
Бившият германски флот е контролиран от ескадрата на адмирал Сидни Фримантъл, състояща се от пет линкора, които ежедневно се намират сред германските кораби, упражнявайки непрекъснат надзор. Германските моряци тежко преживяват случващото се предвид унизителната процедура за фактическа капитулация пред противника, на който до сравнително скоро са нанасяли сериозни щети. Но заповедта от Берлин сякаш не им оставя друг избор, освен да се подчинят на волята на победителите и покорно да чакат по-нататъшната си участ.
За поддържане на изправно състояние на интернираните кораби са оставени немските екипажи. На всеки от големите кораби служат 175 – 200 души, на разрушителите – по 20 моряци и офицери. Съгласно условията на примирието британците нямат право да се качват и да се намесват във вътрешния ред без разрешението на командващия Флота на откритото море Лудвиг фон Ройтер.
На немските екипажи е забранено да слизат на брега и дори да посещават други кораби, само лекар и свещеник имат такова право. Въпреки че контраадмиралът многократно се обръща към британското командване с молба за премахване на тази забрана, отстъпки не са направени. Германците нямат право да слязат дори на малък скалист остров в средата на залива, да спускат лодки и да подават каквито и да било сигнали. Когато на 31 май германците се опитват да отпразнуват годишнината от битката при Ютланд чрез окачване на червени знамена на мачтите, британците под заплахата от насочени оръдия ги принуждават да свалят знамената.
Фридрих Рюге, впоследствие известен военноморски теоретик и боен офицер, преминал през двете световни войни, прекарва седем месеца в Скапа Флоу на борда на своя разрушител.
„Офицерите все пак успяваха да държат моряците в рамките на строга дисциплина и поносимо състояние на моралния дух – пише той в мемоарите си. – Не беше лесно на фона на лошото хранене, късите зимни дни, бавната работа на пощенската служба и лошите новини от Германия. В продължение на седем месеца 80 души живееха в малка, почти затворена общност, почти без външни контакти, с изключение на английски вестници, обикновено с четиридневна давност, още по-стара поща и германски военен хирург, който правеше обиколки на лодка. Дългите зимни вечери бяха изпълнени с уроци по английски и лекции на различни теми.
Единствените ни музикални инструменти бяха един много стар грамофон и китара, на които пеехме народни песни и различни стихове. Най-голямата опасност идваше от екипажите на големите кораби, особено от флагмана „Фридрих дер Гросе“. Там Висшият съвет на моряците подтикваше народа към неподчинение.“
Линкорът "Фридрих дер Гросе. Public Domain
Междувременно решаването на съдбата на ескадрата се бави силно поради разногласия между членовете на Антантата. Минават месеци, а вече се очертава подписването на Версайския договор, който трябва да закрепи окончателно условията за официалния край на Първата световна война. Предвиждайки неизбежната загуба на своя флот, Фон Ройтер дава заповед да се потопят корабите, за да не отидат при победителите.
За операцията измежду моряците са избрани най-подготвените доброволци. Останалите са изпратени в Германия под различни предлози.
„Когато от Парижката мирна конференция до нас стигна новината, че няма да ни бъде позволено да задържим нито един кораб от съвременния флот, стана ясно, че за предотвратяването на разделянето на флота между победителите и запазването на неговата чест оставаше един изход – да се потопят всички кораби“, отбелязва в мемоарите си участникът в Първата световна война, а през 1935 – 1943 г. главнокомандващ Кригсмарине (германските ВМС) през първата половина на Втората световна война гросадмирал Ерих Редер. – В този момент британците започнаха да искат съкращаване на екипажите на борда на интернираните кораби.
Адмирал Фон Ройтер успя да използва това обстоятелство, за да изпрати у дома всички ненадеждни лица, които биха могли да се възпротивят на потопяването на флота.
Когато условията на примирието бяха напът да бъдат подписани, той започна да реализира планираните мероприятия. Прекрасно съзнавайки своята отговорност и възможността за наказателни действия на съюзниците лично срещу него, на 21 юни 1919 г. той даде команда за потопяване на флота. С този акт той не само повдигна духа на военноморския флот, но и постави основата за последващото възраждане на германския флот.“
По думите на Редер потапянето на ескадрата не е било изцяло инициатива на Фон Ройтер. Съответното неофициално желание му е било предадено чрез посредници от началника на адмиралтейството Адолф фон Трота.
Без да подозират нищо за плана на Фон Ройтер, британците сутринта на 21 юни извеждат своите линкори на учение. В 10:30 ч. контраадмиралът дава предварително установен сигнал. Екипажите издигат на корабите германските военноморски знамена и отварят кингстоните, като ги заклинват.
„Бързи удари на чукове избиваха резбата на отворените кингстони. Стоманените утроби с рев и свист всмукваха задбордната вода. Беше величествена гледка. В огромната акватория на залива сивите грамади от немски дреднаути и линейни крайцери, само преди миг изглеждащи непоклатими като скали, изведнъж сякаш оживяха. Те се обръщаха, разлюляваха се и бавно потъваха във водата. Сред бронираните туловища панически се втурнаха английски стражеви кораби и катери, обсипвайки ги с картечен огън и проклятия. Но вече беше невъзможно да се промени нещо“, пише историкът Дмитрий Лихарев в произведението си „Адмирал Дейвид Бийти и британският флот през първата половина на ХХ век“.
Ето как описва потъването на първия линеен крайцер от ВМС на Германската империя „Фон дер Тан“ в книгата на Валери Муженников „Германските линейни крайцери от Първата световна война“:
„Корабът лежеше с кила нагоре с крен от 17 градуса на десен борд на дълбочина 27 м, а разстоянието от морската повърхност до левия борд беше почти 7,5 м и малко по-малко от 30 м до десния.“
Линейният крайцер "Фон дер Тан". B. Hopkins / Public Domain
Това се случва в 14:30 часа. А още в 12:20 британският адмирал Фримантъл получава радиограма: „Германските линейни кораби потъват“. Той незабавно прекъсва ученията и неговата ескадра се понася обратно към Скапа Флоу. Спешните мерки, предприети от британците за противодействие на германците, се оказват твърде закъснели: десетки германски кораби вече са в различни стадии на потъване. Към 17:00 часа всички кораби на Флота на откритото море изчезват под вода.
Успяват да спасят само линкора „Баден“, три леки крайцера и четири разрушителя: британските моряци успяват да отведат тези кораби, които вече потъват, до плитчините. Значително превъзхождани, германците по всякакъв начин възпрепятстват опонентите си, в резултат на което започват престрелки. Девет моряци от Флота на откритото море загиват на борда на своите кораби или са застреляни в спасителните лодки при опит да се евакуират. Те стават последните жертви на Първата световна война.
Спасяването на разрушителя G102. Public Domain
Фон Ройтер и най-близките му подчинени са обявени за военнопленници, тъй като нарушават условията на примирието. В действителност обаче членовете на Антантата не са много разстроени от инцидента, тъй като самоубийството на германската ескадра решава няколко проблема наведнъж.
„Досаден пропуск за съюзниците, но мнозина въздъхнаха с облекчение, защото сега пред победителите не стоеше проблемът с разделянето на интернираните кораби – се казва в книгата на Линкълн Пейн „Морето и цивилизацията. Световната история в светлината на развитието на мореплаването“. – Съединените щати смятаха за дестабилизираща самата идея за подялба на флота на централните държави – най-вече защото британският флот вече имаше 43 големи кораба, с един повече от Щатите, Япония, Франция и Италия, взети заедно. Освен това призивът на президента Удроу Уилсън за съкращаване на националното въоръжение „до най-ниската възможна точка в съответствие с националната безопасност“ беше включен в Член 8 от устава на Обществото на народите.“
След като е освободен от плен и се завръща в Германия, Фон Ройтер е посрещнат като национален герой. Това обаче по същество е краят на кариерата му. Версайският договор драстично орязва броя на корабите, разрешени за германците. Шест месеца след пристигането му от Англия, на контраадмирала е предложено да подаде оставка, което той прави, осъзнавайки, че Германия просто няма силен флот, който да отговаря на неговия статут и регалии.
Потъващият линеен крайцер "Дерфлингер". Public Domain
По спомените на гросадмирал Редер наложените на Германия от Версайския договор ограничения се оказват толкова строги, че изискват специално отношение от началника на адмиралтейството към личния състав на флота, в който той настоявал да ги разглеждат като предизвикателство, а не като смъртна присъда.
В документа е включено изискване за значително съкращаване на личния състав на ВМФ. Броят на офицерите не може да надвишава 1500 души.
Освен това, за да се предотврати бързата подготовка на специалисти и натрупването на резерви при постъпване на служба, всички трябва да подписват 12-годишен договор. Това определя за германците необходимостта от пълна реорганизация на флота.
През август 1930 г. англичанинът Ърнест Кокс, който създава частна компания за издигане на корабите от кайзеровия флот, потопени в залива Скапа Флоу, започва работа по издигането на „Фон дер Тан“. През декември същата година крайцерът се появява на повърхността на водата, на 5 февруари 1931 г. е поставен на плитчина край остров Кава и след това е отбуксиран до Лайнес, където е разглобен за метал няколко години по-късно. Някои от потъналите кораби впоследствие са използвани от британците като учебни цели.
ВИЖТЕ ОЩЕ: Учени узнаха съдбата на загиналите в битката при Ватерло
