След лятното си турне Стефан Вълдобрев и “Обичайните заподозрени” се подготвят за голям концерт на 11 ноември в зала 1 на НДК. Билетите вече са пуснати в продажба. В бандата му са още Иван Лечев – китара, Стоян Янкулов – ударни и перкусии, Веселин Веселинов (Еко) – бас, контрабас и Мирослав Иванов - китара. Ето какво заяви Вълдобрев по повод концерта. И не само.
Г-н Вълдобрев, не е необичайно артистичен човек да се движи от музика към кино и театър и обратно; има ли обаче определени събития, "спусъци", които в някакъв момент да ви тласкат към едното или другото?
В 20-те си години и в началото на 30-те можех да правя всичко паралелно. Беше ми по силите. След това обаче и отговорностите, и очакванията, станаха по-големи. Казах си, че много по-честно ще бъде да правя нещата на периоди, да ги редувам. Обикновено следвам интуицията си и тя ми подсказва какво да правя. Едва след време разбирам защо ми го е подсказала. Последният "спусък" към музиката бе свързан с края на един дълъг период, в който се бях отдал на киното. Той започна още през 2003-та, когато правих по-големите си роли в киното, когато бе обучението ми в Прага по кинорежисура, когато правих моя документален филм и много други неща. Този период завърши с проекта за игрален филм, който беше свързан с моя учител Тодор Колев, светла му памет. Той обаче не се осъществи. Стигнахме почти до снимки, но Тодор напусна земния си път. С продуцентите решихме, че е неморално да продължим с друг актьор и така проекта приключи. Бях и много наранен покрай всичко това. Вътрешно си казах, че е хубаво да се върна към нещо, което е по-леко и по-бързо виждаш резултата - това е музиката, нещо, което съм правил цял живот. И лека-полека, 2012-2013-та събрах отново групата и започнах наново. Разбира се, продължавам да играя в някои нови представления и филми, но това е нещо изпълнителско, не творческо.
Вече се очертава някаква приемственост между поколенията - с времето се оказа, че към хората, които израснаха с вашите песни, се прикрепят и съвсем нови публики, които без да са живели през 90'те, харесват много нещата ви.
Все пак си давам сметка, че родените след 2000-ната година, които слушат нещата ми, го правят, защото родители или по-големи приятели са им ги пуснали. Но това, че харесват музиката ми и я припознават, ме радва. Също така за мен важно и че най-новите неща срещат одобрение. Не съм го очаквал, не съм се надявал, не съм го търсил. Но се получи.
Мисля, че вие добре се вписвате в онова майсторство да бъдеш "songwriter", в умението да се направи парче, което да се запява, без да е евтино, да се запомня, без да е натрапливо, да има онази компресия, която го прави хит. Как пишете музиката си?
Сега премислям много по-дълго, отколкото навремето. Особено при текстовете. Преди се раждаха изведнъж цели пасажи и фрази, знаел съм, че може да е по-добре, но махвах с ръка и продължавах напред. Сега не бих си го позволил. Повече вярвам в тежестта на думите, в това, че остават.
Така става и много по-трудно.
Да, изцежда ме. Но така стана с годините.
Разкажете някоя история около песните. Примерно за "Едно", "Рай", "Бряг с цвят най-зелен".
За "Едно" е най-просто. Написах я, когато разбрах, че жена ми е бременна. "Две тела в едно", "две сърца в едно", всичко бе свързано с това събитие.
"Рай" тръгна от спектакъла "Много шум за нищо". Първоначално идеята беше да се направи нещо в антракта, по един сонет на Шекспир, представлението да има носеща песен, както филмите саундтрак. Театралната версия обаче трябваше да се трансформира - тя бе само за целите на спектакъла. И така взех още други думички от Шекспир, почнах да си измислям, трансформирам, и накрая нищо не остана от горкия Шекспир, но колегата е свикнал, носи много на трансформации...Та така стана парчето "Рай". Самата фраза при Шекспир беше нещо от рода на "Този рай, отвеждащ ни в Ада", но това нямаше как да се изпее, бе тромаво...
За "Бряг с цвят най-зелен" мелодията беше първо на английски, част от "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". Казваше се Backgammon Dice, зарче за табла. Но във филма мина незабелязано, за 30 секунди, много метър. След време ме поканиха на наградите на БГ радио да представя чисто нова песен. Отлагах както обикновено до последния срок, тогава взех тази стара мелодия от филма, измислих и друг текст и така.
Как действате с останалите от групата - Иван Лечев, Стоян Янкулов, Веселин Веселинов - Еко и Мирослав Иванов?
Влизаме в студиото на Стунджи. Пиша само основните неща - куплет, припев, бридж, соло. Почваме, всеки от тях предлага нещо. Моята роля е да озаптявам леко, защото знам какъв е цветът, каква е посоката на песните. И ми се доверяват, за което съм много благодарен. Всеки предлага линията на инструмента си. Накрая подхождам режисьорски - има няколко дубъла, преценявам при монтажа кой да оставя.
Не е ли много трудно да се режат добри идеи, защото със сигурност всеки от тях предлага страхотни неща?
Да, много е трудно. Песента "Холивуд" например в началото имаше толкова части, че накрая отиде близо седем минути. Прибирам се вкъщи и цяла нощ го мисля, виждам, че не е това парче. А на другата сутрин трябва да го записваме. Преди това се обаждам на Стунджи, отивам там и махам излишните неща и накрая стана четири минути. Оформихме я буквално преди записите.
Струва ми се, че живеем в една ситуация, в която все повече започваме да "честваме" определена музика, онази, която се роди преди време и остава като шлагер. Както твоят проект, така и "Фондацията" например, са част от този процес, в който се оказва, че стари неща в нов аранжимент изглеждат по-ценни от онова, което съвременноста може да предложи. Мислиш ли, че в днешните парчета ще има нещо, което да се "чества" по този начин след 20 години?
По принцип съм почти сигурен, че не, няма. Но и не искам да си го мисля прекалено, не бива да бъдем песимисти.
В 90-те имаще някакви неща, които сякаш изчезнаха след нулевите години. Струва ли ти се, че има нещо такова, и ако, да, защо?
Не само 90-те. И преди това - и в 80-те, и в 70-те, и в 60-те: там наистина имаше нещо, което изчезна и то точно след 2000-ната. Причината според мен е в това, защото всичко стана лесно и достъпно. Стигането до крайния продукт, намирането на камера, на кино лента, на лента за запис, на този огромен и дълъг процес, взе да става много лесно, а онзи труд, който се хвърляше преди, правеше стойността на творчеството много по-голяма, както и енергията, която се влага в него. Сега просто купуваш бийт за 10 долара. Слагаш малко бас. И си готов. Музиката се прави по формат.
Това докога, все пак?
Мисля, че вървим към приключване на един цикъл. В музиката винаги всичко е свързано с цикли - първо хипи движение, после хеви метъл, след това ню уейв, след това гръндж, след това R&B. В един момент никой не може да обясни защо някаква тенденция навлиза и всички масово я харесват. Но в същото време е и ясно, че това е циклично и ще се промени. Това впрочем не касае само музиката, засяга и политиката. Аз имам чувството, че скоро, до не повече от пет години, ще има големи промени.
Интервю на Райко Байчев
