От разговор с Иво Милев винаги има какво да научим. Той е автор на биографиите на Алеко Константинов, Владимир Димитров-Майстора, Людмила Живкова, Илия Бешков, продуцент е на сериали като „Стъклен дом“ и „Отплата“, куратор е на изложби на Васил Иванов, Лика Янко, Греди Асса и др. Но сега си говорим за София:
Кое е мястото в София, на което се чувстваш като у дома си?
Разбира се – у дома си... Това е къща, която в значителна степен олицетворява всичко или поне много за София. Построена е в началото на 20-те години на ХХ век, но и в значителна степен съхранява много от очарованието на стара София – тогава, когато тя е била все още едно- или двуетажна, с къщи сред дворове, дървета и цъфнали цветя. Обичам „архитектурната археология” и винаги я упражнявам – в София и в чужди градове, където съм, особено когато съм със сина си. От архитектурата можеш да научиш много за историята, психологията, социалната антропология. Архитектурата е като лицето, по което можеш да четеш.
На кой човек, ако зависи от теб, трябва да се издигне паметник или да се кръсти улица?
Жалко е, че по този начин трябва да съхраняваме паметта за хората... Но ако за някого трябва да си спомняме, това е Алеко Константинов и то като за софийски автор, първият български типично градски и то софийски писател. Но той си има и уличка, и паметник.
Кой е идеалният саундтрак за столицата?
За София са написани много песни, още много песни и музика звучат софийски - още от времето на Ари („Горчиво кафе“, например) и Лея (независимо дали е „Mambo Italiano“). Има със сигурност и много изгубени от златното софийско време на „шлагерите“, за които с умиление и разбиране пише Владимир Свинтила, който е посветил много на София... Има и такива, по които не е създадена музика, но те си остават песни: „Над сънния Люлин, прибулен/ с воала на здрач тъмносин“ и т.н. или „Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна“ и т.н. на Христо Смирненски. Но понеже аз от дълго слушам основно (или само) Ленард Коен, то столичният саундтрак за мен би бил може би „Popular Problems“, който започва с една песен, наречена „Slow“, така:
I'm slowing down the tune
I've never liked it fast
You wanna get there soon
I wanna get there last
и продължава:
I like to take my time
I like to linger as it flies
Макар песента да е от 2014, я свързвам със забележителните задръствания по софийските улици, докато все още шофирах усилено по тях. Сега вече нещата са се подобрили сравнително, а и аз не шофирам вече толкова из София. Всъщност, гледам да не съм тук, когато имам тази възможност и се опитвам да я създавам.
Сграда в града, която би искал да притежаваш?
Къщата и дома, където живея – с високите си 4-метрови тавани, сецесионни орнаменти, дървени подове и дървената дограма, със старите си мебели и полилеи. С големия вътрешен двор, където растат високи дървета и сутрин пеят птици... Сантиментализмът за мен е част от този град, повече тъжен, отколкото весел.
Кой е човекът в квартала, при когото обичаш да спреш и да поговорите?
Елин Рахнев. За жалост вече не живее в Квартала, но идва често (почти всеки ден), сяда на едно и също място и като го заварвам там се успокоявам... Значи всичко продължава постарому, казвам си тогава.
Как обичайно представяш София на някой чужденец?
„Nice, a?“
Любим софийски израз или жаргон?
Не съм роден в София, дойдох тук сравнително късно (в последния клас в гимназията) и не познавам софийския жаргон, а и не мисля, че той вече съществува. Поне не така, както го описва отново Свинтила или неговият приятел Петко Войников, публикувал през 1930 г. „Тарикатско-български речник“ — този жаргон на кореняците софиянци, поемащ и преработващ всякакви притоци... Не, мисля, че не, че той вече не съществува. Т.е. жаргон има, но той едва ли може да бъде наречен собствено софийски.
Коя е любимата ти улична храна в София?
Дюнер, макар понякога в събота сутрин да си правя разходка до Женския пазар, за да закусвам с топъл лахмаджун. Но не кой да е дюнер, а дюнерър на Фреди. За познавачите на софийската храна няма нужда да обяснявам кой е Фреди. За другите – нека научат. Фреди имаше по едно време дюнерджийница на „Екзарх Йосиф“, ходих при него, след като наплива е преминал около 14-15 часа. Тогава той готвеше за себе си и за семейството си и аз бях гост там. Беше невероятно, разказвахме си невероятни истории, хапвахме и се смеехме – това е преди около 10 години. После той си направи ресторант около Женския пазар, но някак не е същото...
Какво би променил в града?
Вече е късно за такъв въпрос. Ако ми го беше задал в началото на 90-те години - категорично бих казал: нищо! Когато бях на 8-9 години, разрушиха града, в който живеех – буквално, просто го разрушиха, изцяло. С всичко, което ми беше близко и познато, със старите красиви къщи и дворове, оградени с метални решетки от ковано желязо и т.н. Това беше огромна травма за мен. Израснах сред перманентно строителство и ремонт... Когато дойдох и се настаних в София в края на 80-те години, бях очарован - в още по-грандиозен мащаб заварих това, което бях загубил. Бях като омагьосан, обикалях с часове, дни наред, улиците около Женския пазар, с лющещите се фасади и орнаменти, с разнообразието от мазилки, с вътрешните дворове и т.н., по протежение на „Екзарх Йосиф“ и „Искър“, мястото, където по-късно стана дома ми. Мисля, че Бил Брайсън описва София от времето на социализма с цялата запуснатост и мизерия, но накрая казва, че все пак по всичко личи, че това е един пар екселанс европейски град. Като резерват, хербаризиран... Не ни стигнаха културата, силата и волята да запазим, поддържаме и възстановим тази София. Прекалено алчност, корумпираност и много глупост... Иначе, по-прагматично: бих премахнал външните климатици и пластмасовите реклами, поне това... И то няма да е малко.
В кой месец от годината София ти изглежда най-красива и най себе си?
През зимата, сутрин, когато е навалял сняг.
