Днес от 19.30 в Нов театър НДК е премиерата на "Пикльото". Пиесата е на драматурга Калин Илиев, а в главната роля ще видим актьора Кирил Михов. Ето какво заяви преди представлението режисьора Бойко Илиев:
- Г-н Илиев, как избрахте да поставите "Пикльото"?
„Пикльото“ избра мен. Предложението дойде от автора Калин Илиев и актьора Кирил Михов, но това беше само началото. Процесът по създаването на нов вариант на драматургичния текст беше любопитен и вълнуващ, особено в контекста на събитията в Европа. С Калин Илиев се работи интересно и имам усещането, че е на път да стане един от любимите ми български автори.
- Защо се спряхте на актьора Кирил Михов?
С Кирил Михов съм работил преди години във Велико Търново, където той беше част от трупата на театъра. Нестандартен актьор, свободолюбив и раним човек, отстояващ своята позиция, каквото и да му коства това.
- С какво това представление е по-различно от класическото с Атанас Атанасов?
Не съм гледал представлението в Театър „Българска армия“, за да сравнявам, но драматургичният текст претърпя сериозни промени и времената са други…
- Как протичаха репетециите, работата ви с драматурга и актьора?
Оказахме се от една кръвна група, каквото и да означава това…Шегувам се, разбира се. Може би, защото не ми се пишат патетични слова. Общуването, до този момент, ни носи своеобразно удовлетворение, че можем заедно да говорим на един език. Език, който е изпълнен с горчивина, ирония, болка и в крайна сметка радост, че говориш чрез средствата на изкуството, наречено Театър.
- Чел съм пиесата и зная, че тя е точно толкова адекватна днес, колкото и навремето, но нека попитам: кои са онези акценти, които са най-важни за вас вътре в самия текст?
В търсенето на БОГА има един символичен БАЛ. Бал, който олицетворява цялото житие-битие, в което се опитваме да съществуваме ДНЕС. Съществуване, изпълнено със сладко-кисели изпарения, които са на път да ни задушат и да ни изпратят по пътя си, нагоре, нагоре…
- Принципно повечето режисьори избягват жанра на моноспектакъла, с аргумент, че трудно могат да развият собствената си визия, когато става дума само за един човек на сцената - къде беше личното предизвикателство за вас при поставянето на "Пикльото"?
Вече се смятам за режисьор, който все по-малко страда от тази суетна болест. Опитвам се да създам онази среда на Актьора, в която той най-добре да се чувства, за да се разтвори във вселената на Автора. Може би тогава ще се получи съавторство между Автор, Режисьор и Актьор.
- Имате дългогодишен опит с постановки на български текстове - особено с Димитър Димов, също с "Нирвана" на Констатин Илиев или документалната ви пиеса по писмата на Яворов, Лора и Мина; Емилиян Станев, разбира се, ви е особено скъп, а сега Калин Илиев. Имате ли различен подход, когато става дума за български текст, чувстате ли го в някаква степен по-личен и как това се предава на работата ви?
Винаги съм смятал, че Авторът трябва да ме докосне и развълнува, за да мога аз да развълнувам Актьорите, а те публиката, заради която са на Сцената. В последните години това усещане става все по болезнено. Усещането, че Театърът трябва да бъде още по-личен и по- искрен. Това е, което ми дава сили и вълнение, така нужно, за да се роди нещо истинско, което да вълнува и хората, които са дошли да потърсят упование и надежда в един все по нестабилен свят.
- Как се правеше театър преди 89-та и как се прави сега? Кое е за "предпочитане" - диктатът на цензурата или този на пазара?
Преди 89-та беше интересно да се промъкваш през иглените уши на цензурата. Не веднъж ми спираха спектакли, но това произвеждаше енергия, която не бих имал, ако всички вървеше и никой не ни забелязваше…Не случайно нарекох през 88-ма година първия независим театър – „Диалог“. Диалогът беше сериозно нарушен и се опитах да го възстановя. Почти революционно време…Сега…от време на време изпитвам носталгия по загубената „цензура“. Пазарът е задължителен, без зрители – няма театър. Обществото, чрез своите институции, трябва да създава условия за свободна конкуренция и да подпомога образователното и културно израстване на Нацията. Човек, без Род и Родина, много често се чувства зареян в безкрайния мир, който, много рядко, може да му даде онази искрица съпричастност, без която трудно се върви по житейския път.
- Ако онези години са вече повече или по-малко ясни, много по-трудно изглежда за дефиниране съвремието - какво според вас би могло да се каже за сегашните времена, последните близо 20 години, първата част от века? Как ги преживявате вие самия?
Просто не разбрах кога са минали…Вероятно, измеслените светове, които изграждам с всяка нова постановка, ме лишават и спасяват от онова, което ме заобикаля. Макар че, като се замисля, винаги съм се опитвал да следя с кожата си, онова, което се случва с хората около мен или на площадите, защото Моята Сцена трябва да е точна в диагнозите си и искрена в лечението. Вярвам че Театърът лекува, че живото общуване чрез въображаеми светове, ни е нужно и може да ни даде сили да останем, още малко, Човеци. Надявам се…
- Вероятно след протестите през 2013-та година фиксацията ни върху политическия живот достигна високи нива, може би и заради фокусът на социалните мрежи. Стигна се обаче и до един особен парадокс: че едновременно се говори непрекъснато за политика, развива се обсесия към нея, а в същото време липсва каквато и да била промяна, особено с онзи мащаб, в който е желана от много. Така ли е и при вас и ако е, как си обяснявате политическото безвремие?
Усещането ми е, че времето се повтаря и ни нужна нова 89-та! България, люшкаща се от изток към запад и от запад към изток, не ни е нужна. Нужна ни е България, която да се опита да стои изправена.
Интервю на Райко Байчев
