Откакто се помня, все си търся щастието. Къде ли не - надничам зад ъгъла, обръщам под дърво и камък, ровя из приятелства и връзки, пътувам и тършувам по различните държави. Намирам си, открадвам си, не мога да се оплача. Но най-много щастие винаги откривам на село. Когато дните са горещи и дълги, а свободата се е загнездила в тялото ми, прогонила всички страхове. Когато се гримирам със сока на зрели череши, а косата си реша със слънчеви лъчи. Тогава съм най-щастлива.
08:00
Денят започва с роса и мекици, а светът е подозрително спрял. Ако протегна ръце почти ще успея да пипна тишината, да си взема малко време и да го прибера в джоба на късите си панталонки. Кафето ми изстива на масата, докато баба ми отново пита кога ще се женя. Покривката е една и съща от вече 15 години, като почти всичко на село - мартениците по дърветата са се сраснали с корените, от чешмата текат спомените на цялото ми детство. Променям се само аз.
12:00
С вдигането на росата светът се събужда. Градината не е моята сила - отне ми твърде дълго време да разбера коя мотика за какво е, а от цветята разпознавам само петуниите. Затова бера череши и джанки, но изяждам половината, кацнала върху някой клон. Изпращат ме за хляб - топъл е, изяждам и него още по пътя. На всяка крачка ме връхлита някой спомен. Това е завоят, по който паднах с колелото, а белегът на коляното ми още стои. Това е реката, в която миналото лято изпуснах телефона си, а сякаш в един минал живот влизахме, за да събираме камъчета. Това е домът, в който винаги се връщам.
16:00
Горещината носи умора, а тя оплита всички в лежерна следобедна дрямка. Оставам будна - все пак още съм млада - и решавам кръстословица. Чист късмет е, че намерих брой, който все още не е изписан. Следобед печем чушки от градината, а топлината от печката почти успива и мен. Знам обаче, че във фризера ни чака диня за разхлаждане. Останалото време изтича през пръстите ми като пясък. Качвам се на колелото, което от години няма спирачки, и поемам към полето, минавам през тръни, трева и камъни, направо си прося поредния белег. Но тук съм безстрашна.
19:00
Когато задачите приключат, комарите прииждат - жужат злокобно около масата и си набелязват жертви. Сигурна съм, че ще бъда от първите пострадали. Разсейвам се с историите на дядо ми и потъвам в носталгия. Недоволен е, че за пореден път никой не е боядисал оградата. След вечеря слънцето най-сетне си тръгва, маха ми за чао и отстъпва място на звездите, които чакам цял ден. Гледам ги и си пожелавам тези дни никога да не свършват.
22:00
Денят най-после си тръгва, оплетен в мислите ми. Отново съм си присвоила книга от библиотеката - стара е и мирише на отдавна отминали дни. Часовникът над мен тиктака, щурци свирят под отворения прозорец, а древният телевизор на шкафа бръмчи. За пръв път от много време утрешният ден не ме плаши. Времето е спряло и аз спирам с него. Затварям очи и ми мирише на печени чушки. На щастие. И знам, че колкото и да търся, никъде другаде няма да открия такова.
Автор: Лидия Найденова
