Стане ли дума за Бабинден, в съзнанието ми винаги изплуват спомените от детството: широкият двор, родната къща с двете големи дюли отпред и моята прабаба Мария, акушерката на селото, натоварена с тежки дарове. Шумно беше в къщата срещу празника. Не спяхме и ние, децата. Затова сега с лекота се връщам назад в онези години и ме обзема радостна тръпка.
Рано преди разсъмване започваха посещенията на жените, родили през изминалата година. Сякаш ги виждам: пръщят от здраве, зачервили бузи, понесли в ръце тенджери, тави, чинии, пълни с дъхави гозби, шишета с вино и ракия, закичени с първите кокичета. Прииждат една след друга, а баба ги посреща. Първо й поливаха да измие ръцете си с домашен сапун, та леко да се плъзгат бебетата при раждане, подаваха й шарен пешкир и я даряваха кой с каквото може – вълнени терлици и чорапи, шарени кърпи и шалове, забрадки, тъкани престилки… Всяка носеше и своята китка, с която закичваше баба. Китките – шарени и зелени, покриваха цялата й глава.
В голямата одая имаше две дълги маси, където слагаха даровете. На пода върху месали нареждаха гозбите и напитките. Веднъж поисках да си близна малко от зеленото шише с мента, а баба ме чукна по ръката и ми наля в една лъжичка.
Когато свършеше даруването, всички се нареждаха край софрата. Баба ги прикаждаше с тамян върху керемида и наричаше: „Света Богородица гола и боса да търчи, пълните да изпразнува, празните да напълва.“ Жените ритуално повдигаха полите си и кръшно се смееха. После беше ред на бабината пита. Тя я разчупваше върху главата си и нареждаше: „ Таз година много момиченца и момченца да хвана, та челяд да се въди, къщите Ви да пълни. Която е родила да повтори, която е повторила, да потрети.“
Чак тогава сядаха на трапезата. Две от жените вземаха „калеската“ – шише с ракия и мезе , и тръгваха да поканят чалгаджиите. След като ги почерпи, баба искаше тяхната мъжка дума. „Днес – предупредително размахваше пръст - жените се веселят. Може приказка да изтърват, може друго. Мъжете им не бива да знаят. Ха сега се закълнете, че дума от вас няма да излезе.“ И започваше веселбата. Такава, каквато само жени могат да направят. Дворът едва побираше лудото женско хоро. Веднъж изпотъпкаха едва наболите кокичета в градината, които у нас бяха тачена китка, наречена „бабка“. Баба командваше парада. Вдигнеше ли ръка, хорото коленичеше и пръстената шарена кана обикаляше в кръг. Тъпанът отново ги вдигаше. Селото ехтеше от свирнята, кучетата силно лаеха, а децата надничаха през плета и ми завиждаха. А в песните, дето ги пееха, все не разбирах какво смешно има, та се смееха.“ Дяк –дяк-кудкудяк,Бабинден, Бабинден, защо не е ката ден“… И така, докато капнат от умора.
Около този празник все си задавах въпроса защо баба хваща бебетата, а ние си нямаме. Тя ми обясняваше, че не може да хване, а аз се чудех, защо на другите може.
Седях си веднъж, залепила носле за стъклото на прозореца, и непрекъснато питах къде е мама. Отговорът дойде по-късно, когато чух да плаче бебе. Казаха ми, че баба го хванала с кош в реката и аз си имам сестричка. Не помня дали съм повярвала, но веднъж попитах къде е кошът.
Моята внучка години по-късно казваше, че не иска никаква сестричка от коша на Дядо Коледа, а от мама.
Автор: Тонка Славкова
