В миналото отшелниците са се смятали за светци. Това са били най-често дълбоко вярващи хора, които се стремели да прекарат времето си в уединение и молитва. Съвременните отшелници имат своите причини да се отдалечат от цивилизацията. Вижте каква е историята на Кен Смит - най-известният отшелник на Великобритания.
Злите хора
В началото на октомври 1974 година в градчето Рипли един от посетителите на местен бар остава до късно. 26-годишният строител Кен Смит, току що е получил заплата си и решава да излезе с приятели. По пътя към дома той е нападнат от осем души, които го пребиват зверски. Изпада в кома в продължение на над 20 дни. Когато се събужда чува най-мрачните прогнози за бъдещето си от лекарите.
Успява да се върне на работа едва през лятото, но от предишния Кен Смит не е останало почти нищо. Всичките му отминали желания, жизнени цели и светоглед му се струват лъжливи и пусти. Кен разбира, че след като животът ми е бил в ръцете на толкова хора той вече никога няма да позволи някой друг да диктува правилата на играта.
"Те ми казаха, че никога няма да се възстановя. Казаха ми, че няма да мога да говоря, че няма да мога да ходя, че няма да напиша нито ред. Но аз можах.", спомня си Кен.
Къща в гората
След изписването от болницата Кен Смит вече не може да живее, както преди. Той е имал работа, родители и любимо момиче, готово да стане негова жена. Но преживяното преследвало младия човек. За времето, докато работел като строител успял да натрупа добри пари. През 1975 година той купува самолетен билет и отива в Канада. Започва да пътешества безцелно по пустинни пътища. Спира го океана. Кен преминава 22 мили по горите на Канада и през 1979 година решава да се върне у дома.
Преди да се върне той пише писмо до родителите си, но когато самолетът му каца на летището той разбира, че нищо от света, който е оставил, не е същото. Родителите му са починали: “Не почувствах нищо. Започнах да бродя по земята. В един момент спомените нахлуха и заплаках.”
Тогава той решава да намери най-уединеното място на Британските острови. В търсенето си той преминава пеша цялата страна, докато не се оказва на брега на езерото Лох Трейг (езерото на смъртта.) Кен разбира, че именно това е мястото, където иска да остане и да живее в хармония със света, да се смири с всички травми и загуби.
Той построява къщичка от дърво, до нея малка плевня за дърва и съхранение на продукти. Прави градина и остава да живее на брега на езерото. Изхранва се с риболов, събиране на горски плодове и ядки. Запечатва миговете, с купения още през 70-те години руски фотоапарат "Зенит".
Единствената му връзка с цивилизацията е малка винарна, която създава сам и приготвя напитка, която нарича вино. Освен това има и много книги, библиотеката си допълва в редките случаи, когато слиза до града.
Къщата му е изпълнена със спомени - стотици снимки на родителите и приятелите му, многобройни дневници, които води още от 5-годишна възраст. Домът му се превръща в своеобразен музей на загубеното минало.
Снимка: iStock
Среща със смъртта
През 2019 година Кен получава инсулт. Той успява да подаде сигнал за помощ с помощта на GPS-устройство, което местните жители му подарили.
Прекарва в болницата 7 седмици, но когато му предлагат да се премести в крада под лекарско наблюдение, той отказва. Смит признава, че да живее в града би било много по-лесно и безопасно от гледна точка на безопасността на физическото му здраве, но психологически той не може да се отдели от Лох Трейг.
“Когато се случи инсулта, това беше ужасно. Успях да си кажа молитвата и после паднах на земята… а след това ме обзе невероятно спокойствие. Това беше така странно. Лежах на снега и нямаше нито страх, нито вълнение.”, разказва Кен.
Сега Кен е снабден със специално спътниково устройство, което отшелникът трябва да включва веднъж седмично за 15 минути, за да съобщи, че всичко е наред с него.
Инсултът има своите последици и това не се харесва на Кен. Той разказва, че пред очите му понякога се носят вълни с всички цветове на дъгата: “Това е много красиво, последиците от инсулта не са уродливи.”
Един от местните жители му доставя продукти веднъж на няколко седмици и взима пощата. Сега Кен не трябва да ходи по 40 км в едната посока до най-близката поща. С времето той се превръща в знаменитост и води активна кореспонденция с много хора, в това число и с бившата си годеница.
Към смъртта Кен се отнася без особено вълнение. Той добре си дава сметка на каква възраст е и какво ще се случи, ако отново му стане лошо, но няма намерение да се откаже от самотата си заради страха от неизбежното.
“Ако отново се разболея, всичко ще свърши бързо. Ако не - всичко ще е наред. Надявам се да доживея до 102 години.”
