Мишел Уелбек е най-прочутият жив писател във Франция.
Роден е на 26 февруари, 1958 г., на френския остров Реюнион, близо до Мадагаскар. На личната си интернет страница е оповестил, че бохемски настроените му родители (майка му е анестезиолог, а баща му – планински водач) „губят интерес към съществуването му много скоро след неговата поява на бял свят”. Учи за агроном. Преживява мъчителен период на безработица и остра меланхолия, който води до няколко престоя в психиатрични клиники. Един прекрасен ден започва работа като специалист техническа поддръжка във Френското народно събрание...
На трийсет и шест годишна възраст публикува първия си роман - „По-широко поле за борбата”, третиращ смазващо скучния живот на компютърните инженери.
Уелбек е титуляр на всички авторитетни френски награди за литература, а през 2010 г. стана носител на „Гонкур“.
„По-широко поле за борбата“ е дебютният роман на автора, публикуван за първи път през 1994 г. Той утвърждава Уелбек като основоположник на ново поколение писатели, които описват нищетата и безстрастието на „модерния“ човек. Творбата вдъхновява кръг от почитатели да основат списание, популяризиращо движението depressionism. Самият Уелбек, обаче, отказва да се идентифицира с него.
„Трудността идва оттам, че не е достатъчно да се живее по правилата. Действително успявате (понякога на косъм, ама много на косъм, но все пак успявате) да живеете по правилата. Подавате данъчните си декларации навреме. Плащате си сметките на точната дата. Никога не излизате без документ за самоличност (и без калъфчето с банковата карта!...). Само дето нямате приятели.“
„По-широко поле за борбата“ е адаптиран за големия екран през 1999 г. от режисьора Филип Харел – филмът носи заглавие Whatever.
Мишел Уелбек е псевдоним на Мишел Томас (Michel Thomas). Писателят твърди, че не разполага със снимки от детската си възраст.
Първоначално няколко издателства отказват да публикуват „По-широко поле за борбата“. Романът достига до своята аудитория без промоции и реклама, предимно на базата на лични отзиви.
Пънк легендата Iggy Pop създава парчета въз основа на един от романите му; Карла Бруни-Саркози пък записва песни, инспирирани от негови стихове.
„Цял живот четене би ме удовлетворил напълно – знаех си го още на седем години. Текстурата на света е болезнена, неадекватна и дори, струва ми се, непроменима. Наистина вярвам, че цял живот четене би ми допаднал повече. Но не ми е бил даден такъв живот.“
В абсолютно либералната икономическа система някои трупат несметни богатства, други са обречени на безработица и мизерия. В абсолютно либералната сексуална система някои водят разнообразен и вълнуващ полов живот, други са осъдени на мастурбация и самота. Икономическият и сексуалният либерализъм означават разширяване на полето за борбата и обхващане на всички възрасти и всички класи в обществото.
Издателство "Колибри" представя интервю с писателя:
Кои са Вашите литературни предшественици?
Уелбек: Напоследък се колебая. На този въпрос обикновено отговарям, че са ме удивлявали Бодлер, Ницше и Шопенхауер, Достоевски, а малко по-късно и Балзак. И това е истина, възхищавам се от тези личности. Харесвам и поетите на Романтизма – Юго, Мюсе, Вини, Нервал, Верлен и Маларме, както заради красотата на тяхното творчество, така и заради силния емоционален заряд. Но напоследък се питам дали книгите, които четох като дете, не са по-важни.
Като например?
Уелбек: Във Франция има двама класически автори за деца – Жул Верн и Александър Дюма. Винаги съм предпочитал Жул Верн и неговата изчерпателна представа за света. Историческият контекст в произведенията на Дюма ме отегчаваше. Бях поразен от приказките на Андерсен, те силно ме вълнуваха.
Какво Ви привлече в научната фантастика?
Уелбек: Четях много научна фантастика, най-вече Х. Ф. Лъвкрафт и Клифърд Саймък. Лъвкрафт е интересен с умението си да сменя гледните точки. Намирам „Градът“ за шедьовър. Харесвам Сирил Корнблът и Р. А. Лафърти. Предполагам, че понякога имам нужда да си почина от реалността. Що се отнася до моя стил на писане, считам себе си за реалист, който леко преувеличава. И все пак, най-много ми е повлияла литературата на 19 век.
Вие сте известен почитател на произведенията на социалните реформатори на 19 век, специално на Огюст Конт, родоначалника на позитивизма.
Уелбек: Да, много хора смятат, че Конт е непоносим за четене, защото повтаря самия себе си до степен на лудост. От медицинска гледна точка е възможно да е бил близо до това състояние. Доколкото зная, той е единственият философ, прибягнал до самоубийство, бил е и в психиатрична клиника. Хвърлил се е в Сена, заради разбитото си сърце. И това е бащата на позитивизма, който се счита за връх на рационализма...
Какво е отношението Ви към Калвинистите?
Уелбек: Склонен съм да мисля, че доброто и злото съществуват и са разпределени в някакво непроменимо съотношение у всеки човек. Моралният характер на хората е зададен и остава фиксиран до смъртта им. А това напомня за калвинистката теза за предопределението, според която хората се раждат осъдени или спасени. Само че аз съм проклетият трън в задника на калвиниста, защото не искам да приема, че има истина отвъд науката и нейните методи.
Какво Ви накара да създадете дебютния си роман – за компютърния специалист и неговия сексуално фрустриран приятел?
Уелбек: До момента не бях чел роман, който да заковава убеждението, че да се влееш в редиците на работещите прилича на пропадане в гроб. Защото започнеш ли работа, за да се прехранваш, не те чака нищо забавно, на всичкото отгоре следва постоянно да демонстрираш интерес към нея. Нещо повече, някои труженици имат сексуален живот, пък други нямат, просто защото са по-малко магнетични. Исках изрично да подчертая, че ако някои индивиди са лишени от сексуални преживявания, то не е поради морално-психологически проблеми, а само защото са грозни. Веднъж обявиш ли това черно на бяло, започва да изглежда очевидно, но аз държах да го напиша.
„Ако трябва да сведа до една дума психическото състояние на съвремието, това несъмнено ще бъде: горчивина.“
