Накъдето и да се обърнете, хората бият тревога за намаляване на американската мощ. Най-силна е тревогата в самите САЩ. Тези, които се противопоставят на президента Доналд Тръмп, вярват, че той разрушава влиянието на Америка и доверието в нея в чужбина. Заплахата за зачертаване на иранската ядрена сделка е само един от примерите. Тези, които подкрепят Тръмп, са убедени, че мощта на САЩ вече е намаляла. Самото съдържание на лозунга „Да направим Америка отново велика“ е в идеята, че Америка в момента не е велика. Извън Съединените щати САЩ се превърнаха в боксова круша посмешище и намаляваща сила едновременно. Терминът "многополюсен свят", който беше просто едно пожелателно понятие, сега се използва и от американските приятели, и от враговете, пише Джейкъб Шапиро в анализ за изданието Geopolitical Futures, цитиран от БГНЕС.
Повтаряне на историята
Виждали сме всичко това и преди. След Втората световна война САЩ се превърнаха в неоспорима световна суперсила. Те бяха единствената страна, разполагаща с ядрени оръжия и бяха една от малкото държави, замесени във войната, която се оттегли от нея сравнително невредима във вътрешен план. САЩ загубиха около 400 000 войници и малък брой цивилни във войната. Междувременно Съветският съюз загуби около 11 милиона войници и около 7 милиона до 10 милиона цивилни. Докато съветските и европейските градове бяха възстановявани и изграждани наново, американските градове просперираха. Изглеждаше ясно на всички, че бъдещето принадлежи на Съединените щати.
Но не отне много време, за да може блясъкът на неоспоримата сила да потъмнее. Американската военна машина се отпусна толкова бързо, колкото се беше мобилизирала, и военновременното единство отстъпи място на политически дебати по време на мир, свързани с правителствените разходи и програмите за право на власт. В рамките на пет години се появи двуполюсен свят: Съветите разработиха атомна бомба и САЩ бяха хванати неподготвени за война на Корейския полуостров, която завърши с патова ситуация. Скоро след това САЩ се изтеглиха от Виетнам и се разбунтуваха у дома. През 1971 г. тогавашният президент Ричард Никсън прогнозира, че скоро ще се появи свят, в който САЩ "няма да са в състояние на пълна превъзходство". В рамките на 26 години от края на Втората световна война САЩ изглеждаха се оставиха на съдбата си.
70-те години на миналия век бяха бурно десетилетие в Америка. Това сътресение доведе до Белия дом човека, който първи измисли лозунга "Да направим Америка отново велика". Роналд Рейгън имаше късмета да бъде на правилното място в точното време. Като лидер, основната му функция беше да възстанови чувството за оптимизъм и увереност сред американския народ. Дали той постига целите си, е тема, която ще обсъждат други. Това, което беше важно тук, е, че до края на управлението на Рейгън съветският експеримент вървеше по своя път. През 1987 г. Рейгън поиска Съветският съюз да събори Берлинската стена и в рамките на три години след като напусна поста си, Съветският съюз също се разпадна. В САЩ бе обявен краят на историята и Съединените щати отново бяха цар в "шеметната пролет на буржоазията".
Деветдесетте години на миналия век бяха неочаквано оптимистични за Съединените щати, но през 2001 г. съмненията се бяха завърнали в американската психика. Балонът на икономическия бум гръмна, кулите на Световния търговски център паднаха и САЩ отново се включиха във войни на отдалечени места, за да защитят интересите си и да запазят доверието в един все по-враждебен свят. Финансовата криза от 2008 г. добави обида към нараняванията, тъй като ново поколение американци завършиха колежа с мизерни перспективи за заетост, да не говорим за преследването на американската мечта и изграждане на живот, по-проспериращ от този на техните родители.
Оставяне на отклоненията
Двадесет и шест години след падането на Съветския съюз, САЩ избраха друг човек, който обеща да направи Америка велика отново и концепцията за многополюсност от дните на Никсън беше възстановена. Многополюсността е измислена дума с проста дефиниция. Идеята е, че мощта не е доминирана от една страна, а се разпределя между много страни. Китай се разглежда като евентуален претендент за превъзходството на САЩ, но в многополюсна система трябва да има повече от един. Русия, Индия и Германия са няколко от другите претенденти.
Проблемът с дискусиите за многополюсността е, че те често са привързани към предразсъдъци за това как хората искат светът да се развива, а не как светът всъщност действа. Поддръжниците на многополюсния свят виждат събития, дефинирани не от действията или интересите на един глобален хегемон, а от конкурентните интереси на различните възлови точки на властта. Те често твърдят, че многополюсният свят, в който равни сили си сътрудничат по начин, който служи на интересите им, е много по-мирен и желан от един имперски Pax Americana, при който всички страни се противопоставят на огромната сила на една политическа единица.
Когато руски и китайски политически фигури говорят за многополюсен свят, те говорят за света, който те искат да видят, не за света, който съществува днес. Не е изненада,че светът, който те искат, е такъв, в който всеки от тях има по-голям дял от мощта, отколкото те имат сега. Това е особено полезна концепция за страни като Русия и Китай, които имат история на недоверие и много реални геополитически императиви ги движат към надпревара, при която каквото печели един, другият губи. Поддръжниците също са склонни да използват САЩ като изкупителна жертва и гръмоотвод: Коренът на проблемите в света е нивото на власт, която САЩ притежават в световен мащаб. Обратното също е вярно понякога. Поддръжниците на еднополюсната система често отхвърлят неуспехите в американската външна политика, защото неуспехите не са в съответствие с техните нереалистични визии за хегемонията в САЩ.
В крайна сметка, дали живеем в многополюсен или еднополюсен свят, е обективен, а не политически въпрос. Отговорът показва как ние сме разбрали кризата със Северна Корея, развитието на събитията в Иран и търговските търкания с Китай. Ако светът е еднополюсен, тогава историите, които днес доминират заглавията в медиите, са просто внезапно възникнали конфликти, които САЩ се борят да потушат и които няма да имат много последствия, дори и след пет години. Ако светът е на ръба на многополюсността, то тези проблеми са прояви на конкуренцията между САЩ и техните намиращи се във възход претенденти, а начинът на поглед към света след 1991 г. е остарял.
Движещата сила
Може би най-лесният начин за решаване на тази тема е да се зададе въпросът за страната, движеща тези събития. На Корейския полуостров Ким Чен Ун ускори програмата за ядрени оръжия на Пхенян, но САЩ бяха тези, които разгърнаха три самолетоносача в региона и заплашват с огън и ярост срещу царството на отшелниците, освен ако то не се оттегли. Сега Северна и Южна Корея се договарят, а дори и своеволният Китай стана твърд по отношение на Севера. В Иран ядрената сделка е под напрежение поради заплахата от САЩ да се оттеглят от нея. Европейските държави, водени от Франция и Германия, не искат да губят достъп до това, което европейците винаги са искали от Иран - евтин петрол. Ако Тръмп откаже да поднови отмяната на санкциите на 12 май, банките в страни, които не намаляват иранския внос на петрол, ще бъдат обект на санкции. И най-вече евтиният ирански петрол не струва цената на санкциите на САЩ. Що се отнася до Китай, САЩ направиха първата стъпка за преоформяне на двустранните търговски отношения, тъй като САЩ имат повече възможности за влияние в тази връзка – на Китай му е нужно да експортира в САЩ повече, отколкото САЩ трябва да импортират от Китай.
С други думи, действията на Съединените щати все още са водещи в глобалното развитие. И за всичките му грешки (например войната в Ирак) и вътрешните проблеми (например спадът на покупателната способност на средната класа), САЩ през 2018 г. са много по-мощни, отколкото бяха, когато се появи последната дискусия за многополюсния свят по време на администрацията на Никсън. През 2018 г. няма еквивалент на войната във Виетнам, нито има нещо близко до нивото на вътрешни социални безредици в края на 60-те и началото на 70-те години, въпреки това, което може да видите в пресата. САЩ имат склонност към истерия, която сегашната медийна среда само увеличава и светът е пълен с потенциални конкуренти, които искат да използват тази криза на доверието за своите собствени програми.
Дори и така, САЩ все още са най-превъзхождащата сила в света. Това не е непременно постоянно състояние на нещата. Ако, например Geopolitical Futures греши за основните слабости на Китай и Русия, многополюсният свят може да е по-близо, отколкото предполагам. Но това е едно голямо „ако“. През 2018 г. светът все още е еднополюсен. САЩ остават глобален център на тежестта и действията, които предприемат, се усещат по целия свят. Това не трябва непременно да бъде удобно. С голямата сила идва и голямата отговорност.
