Светът не е справедлив. Но това не е нещо ново. Новото е бързината и интензивността, с която народната ярост при тази несправедливост прелива в продължителни политически протести. През последните няколко месеца недоволства обхванаха и богатите, и бедните страни - силните демокрации и силните репресивни режими.
В основата на този гняв е широкото схващане, че политиците действат в интерес на елитите, а не на хората. Протестите се провеждат редовно в развиващите се страни и по уважителна причина; населението им страда сериозно, когато правителствата не предоставят основни услуги, а липсата на развити политически институции означава, че нетрадиционните участници - много протестиращи сред тях - са склонни да се опитат да раздвижат политиката.
През последните седмици в Египет се наблюдават най-големите протести след Арабската пролет, предизвикани от обвиненията за корупция срещу президента Абдел Фатах ел-Сиси и военните, и допълнително изострени от икономически реформи, които доведоха до по-ниски субсидии и по-високи данъци за най-бедните.
В Ливан „данъкът WhatsApp“ върху онлайн комуникациите предизвика граждански акции, които бързо бяха погълнати от по-широки икономически и политически опасения. Те в крайна сметка принудиха ливанския премиер Саад Харири да подаде оставка.
Президентът на Ирак Адел Абдул-Махди не се е справил много по-добре от ливанския премиер и страната му е обхваната от протести на хора, изтощени от висока безработица и обществени услуги без необходимата жизненост.
В Еквадор решението на президента Ленин Морено да бракува дългогодишното субсидиране на горивото предизвика продължаващи седмици бунтове по редица социални въпроси, които в крайна сметка го накараха да отмени решението си. И това бе победа за протестиращите, но загуба за фискалната дисциплина на страната.
В исторически план протестите обикновено са по-малко ефективни в по-заможните страни - и защото политиката е по-укрепена и вероятно вече е контролирана от специални интереси, и защото по-заможните групи имат лукса да чакат следващия изборен цикъл, за да регистрират своето политическо недоволство в урните. Все по-често обаче кабините за гласуване не са в състояние да действат като клапани за изпускане на парата.
В Чили с повишаването на цените на билетите за метрото с 3% от Себастиан Пинера започнаха протестите в една от най-богатите и стабилни страни в Латинска Америка и хората излязоха на улицата срещу ниските пенсии и високите разходи за основни комунални услуги и лекарства (някои дори запалиха пожари по площадите). Но гражданите бяха разгневени и допълнително от решението за разполагане на военните в страна с история на военна диктатура.
„Жълтите жилетки“ във Франция доведоха Париж близо до застой преди година и макар масовостта на движението до голяма степен да тръгна надолу, предстоящата пенсионна реформа и ефектът от годишнината рискуват да му вдъхнат отново живот.
В Испания неотдавнашното решение на Върховния съд на страната да произнесе дълги присъди затвор на лидерите на Каталуния, които бяха начело за провеждането на референдума за независимост през 2017 г. и сецесионистичния натиск, предизвикаха масови недоволства.
Междувременно на другия край на света протестите в Хонконг продължават, хвърляйки в хаос един от най-важните центрове на икономическата сила в света. Но от всички протести, тези в Хонконг, изглежда, представляват най-малка заплаха за правителството (макар и косвено) в Пекин, което има лукса просто да изчака умората на протестиращите.
Всичко това повдига критичния въпрос - в днешните дни на широко разпространеното недоволство и политическото безсилие демокрацията все още ли е най-добрата форма управлението да върви напред? Демокрацията процъфтява през последните десетилетия, когато все повече хора започнаха да допринасят за икономическата производителност на своята страна (един от най-важните странични продукти на глобализацията), което ги улеснява да получат по-голяма роля в политиката. Но сега глобализацията се оттегля и технологиите започнаха да изместват труда и ще продължат да го правят през годините, които идват.
Това е въпрос, който си струва да проследим, въпреки че е твърде рано да се каже, че най-добрите дни на демокрацията остават назад; глобализацията беше твърде успешна, за да бъде отписана напълно. Но когато комбинирате всички тези структурни проблеми с глобалната икономика, която се забавя, това прави още по-трудно за правителствата да се справят с легитимните опасения на техните народи за развитието в бъдеще.
Ако има нещо, което обединява света през 2019 г., това е гняв към правителствата - това трябва да тревожи както властта, така и хората, които се гневят срещу нея.
Коментарът в гръцкото издание Kathimerini е на Иън Бремър, автор на книгата „Ние срещу тях: Провалът на глобализма“. Преводът е на агенция БГНЕС.
Иън Бремър е американски политолог и президент на Eurasia Group - консултантска фирма, специализирана в политически проучвания. Бремър пише за издания като Financial Times, The Harvard Business Review, The Wall Street Journal, The Los Angeles Times, The New York Times, както е и автор на няколко книги.
