Появата на доц. Мангъров по национална телевизия е изненадваща и в една малка част от секундата човек изпитва фантастично съмнение. Да не би - казва си зрителят в тоя странен миг, който много прилича на кратката, вълшебна мъгла между съня и будуването - да не би аз именно да съм станал специален избраник на свръхестествени сили, които са ме върнали в съдбоносната 2020-та година, телепортиран, за да предотвратя катастрофата с жертвите от коронавирус в България - катастрофа, част от която се дължеше определено на тоя човек? Мигаш няколко пъти. Не са ли ми възложили някакви тайнствени благодатели от бъдещето един сюжет, легендарна мисия, и не трябва ли моментално да се изстрелям от леглото, за да попреча на тоя активен конспиратор, за да предотвратя загубата на хиляди животи?
Но...не. Оказва се, че сме краят на април 2024-та година, Мангъров е в национален ефир и говори за коклюша. Фалстарт.
Позаслушах се - бях забравил пресекливия и убедителен тон, упълномощен лично от Дарвин да съобщава за някои принципи на оцеляването, та си го припомних. Цветанка Ризова, гледам, се опитва да разбере каква е опасността от това заболяване, застрашава ли възрастни и деца, какви мерки може да се вземат срещу него и прочие. И по едно време получава следния знаменит отговор:
"Вчера сме поели поне десетина деца с доказан коклюш. Какво е коклюшът? Коклюшът е една кашлица, при която човек се скъсва да кашля и му няма нищо друго. Просто кашля, та се къса. Изскачат му очите и ги намества да не му паднат."
Онези, които не могат да видят шедьовъра тук, би трябвало да са същите нещастни хора, болни от коклюш, чиито очи се търкалят по паркета, докато се опитват да ги наместят. Значи, тъй вика Мангъров - няма ти нищо друго, освен че ти изскачат очите от кашлица. Коклюшът, съобщава още той, по тая причина се наричал 100 дневна кашлица, защото това нещо продължавало три месеца. Добре, да обобщим пак - значи, това е то - няма ти нищо друго, освен че в рамките на 100 дни кашляш така, че очите ти да изскочат. Иначе си добре. Ставаш рано сутрин - другите хора си мият очите. Ти също - само че си ги държиш в шепа под струята вода от мивката, все едно миеш череши и внимаваш да не ги изтървеш в канала, че само това ти липсва - да го запушиш със собствените си органи. Казваш си - карай ве, нищо друго ми няма, от две седмици съм така, значи още 86 дни и ще се оправя. А дано пък мине по-лекичко. И някъде на първи юли, ей го къде е, тъкмо за Джулая съм готов да поема свободно дъх пред шепота на вълните и да зарева с пълно гърло: There I was...on a juuuly morning...!
Сега, тук вие се питате - няма ли някакви лекарства срещу цялата работа? Не питайте мен - нямам никаква представа, аз само цитирам Мангъров. Той каза: срещу коклюш антибиотиците не вършели работа. И допълни, че имало едно лекарство (произнесе го толкова бързо, сякаш се опита с устната реч да пресъздаде неразбираемия лекарски почерк върху рецептата, и по тая причина аз не мога да ви кажа името) - та това лекарство давали на бебетата. И приемайки от него - гледайте какво става тука - "бебетата спят повече, кашлят по-малко, но това не е нещо, с което спират да кашлят". Чудя се, какъв е тоя свързващ отрицателен съюз - - "но". Тоест има лекарство, с което бебето да спи повече и да кашля по-малко, но...? Но какво? Според мен ако някой кашля и приема нещо, с което кашля по-малко и спи повече, то си е живо лекарство. Това си е направо празник на медицината. Между другото, дотук само загряваме. Сега идва най-доброто. Кулминацията на кулминациите.
По едно време става дума за хоспитализираните деца с коклюш. И едно знаменито, велико изречение ви очаква тук. Цитирам го:
"Като влезе едно дете (в болницата) то трябва да кашля до такава степен, че да се задушава, да спира да диша. Нито едно от тия, които идват, не е в такова състояние. Много по-добре е да си кашля вкъщи, а не в болницата."
Представям си, тогава, едно семейство, което има бебе на няколко месеца. Бебето, установено е, има играчки, има и коклюш - абе всичко си има. Предишните дебати на кого най-много прилича за определен период са преустановени - от кашлицата очите му са изхвръкнали по неестествен начин, с който смущава и най-добрите познавачи на генетичния жребий. Та детето примерно кашля цял ден и тук-там повръща, та майката пита бащата - абе, не е ли време да го заведем в болница? Бащата за кратко спира работата с винтоверта в хола, и крещи оттам: я го виж, задушава ли се? Майката се надвесва над бебето - като цяло се задушава, да. Но това не е достатъчно. "А спира ли от време на време да диша?" - пита бащата, запомнил добре критериите за хоспитализиране на Мангъров, отново раздразнен, че го занимават с глупости. Майката разтреперано слухти за лекия дъх на новопоявило се човешко същество, на което му предстоят най-красивите и мечтани неща. "Задушава се, да, но още не спира да диша", установява тя. И лека-полека всичко си отива на мястото - детето продължава да си кашля вкъщи - задушавайки се, но не спирайки да диша - а мама и татко само плъзгат пластмасовия червен квадрат на календара и броят дните до оздравяването.
За финал, Мангъров бе попитан и за двете починали бебета от коклюш. Вие въобще мислите ли, че е възможен друг отговор, освен този, който той даде? Те са "новородени, недоносени", рече нашият човек. Разбирам, разбирам. Това според мен просто е другият край на сухите съчки - от единия край навремето стояха "хронично болните", "възрастните", сега от другия са "новородените", "недоносените".
И така, тук е време да завърша - бих писал още, но един подозрителен хрип се надига в гърдите ми и трябва да взема мерки. Как? Познахте, има си хас - като не взимам никакви.
Автор: Райко Байчев
