Кърт Кобейн (Nirvana), Крис Корнел (Soundgarden), Честър (Linkin Park), Кийт Флинт (The Prodigy): хората, с които израснах, се самоубиха един по един. Някакво осиротяване, масово. Обесиха се, застреляха се, за Флинт още не знам.
Не зная и защо ги обичам толкова. Детството сигурно...Звуци и гласове, протягат се, всмукват към себе си. Припомнят: бил си чиста капка, която е текла през тях. Първите три секунди от Firestarter и ето - отворил се е таен коридор към миналото, познаваш го толкова добре, можеш да тичаш в тъмното със затворени очи.
Не разбирах тогава и думичка английски, за какво пееха тези хора? По странен начин обаче ние знаехме през цялото време: липсата на чужд език отстъпва пред могъщата проницателност на петокласник. Пееха за едно там нещо, което винаги е много красиво и много страшно. За него винаги се крещи и се подскача. Това нещо те хвърля в пот и те замайва, гореща топка в гърдите. А може би на летния лагер имаше нещо общо и с едно момиче...От сегашна гледна точка изглежда забавно: съзнанието ти е свързвало Smack My Bitch Up с невинната ти първа любов, без да знаеш, че това парче общо взето възпява домашното насилие и то убедително. Но не ги знаеше ти тия работи: оня ориенталски женски глас в междината беше важен и как нежността стига до кресчендо, което се пръсва във въздуха за една секунда с някаква ключова, маниакална реплика. И това чудо отговаряше на теб самия, ти беше точно тази подредба на точно тези тонове. Как се казваше момичето? Забравил си, по-добре. Понеже всичко онова, свързано с музиката на тези хора, беше безименно и пълно с енергия тъкмо защото е безименно. То не беше нито гръндж, нито рейв, нито ню-метъл. Беше последният свободен въздух преди oкислението, което донесоха нулевите години.
Но нека кажа друго: аз не мисля, че това е само носталгия. Мисля, че тези групи бяха наистина велики и не съм просто поостарял и изгубил възприемчивост към новото. И ще опитам да обясня защо. Общото между всички тези музиканти, които отнеха живота си, беше желанието за брутален ексцес, за прекрачване на граници. Трябваше самите възможности на музиката да се разкъсат, да се продерат като овехтяло перде; всичко това се движеше по опасни ръбове, чието преминаване носеше особен престиж. Този Кийт, с ненормална прическа, изплезен език, ръкомаха и гледа налудно в някакви подземни тунели; и някакви страшно високи и напрегнати тонове, като тревожно хармонизирани градски сирени: какво беше това? И възможно ли е днес? Не е, понеже с музиката стана следното: тя се обезопаси. Опасните ръбове бяха старателно обвити с тапицерии, за да не се издраскат нещо децата. Музиката обра и цензурира собствените си неврози, мина през филтър като през филтрите на Instagram. Компютъризира се не просто в смисъла на техното, макар че и то е свързано: компютъризира през онази разлика между съвършен хармоничен порядък и болезнения недостиг, който е само човешки, за който въздухът не достига: състояния, които наричахме I'm About to Break, A Denial, Breathe The Pressure. Пресипналите крясъци на 90'те бяха заместени от добре подготвени музикални уравнения, в които най-висшата ценност е безупречният комфорт. Важното е всичко да е готино и да ти е добре. Дори когато музиката е тъжна - пробвал съм да слушам балади на Ед Шийрън - то пак слушаш и ти е добре. И от раздяла ти е добре, и от любов ти е добре, всичко е много добре, а довечера има парти.
Във всичко това обаче има и една особена утеха. И тя е проста. Утехата е, че на партито е тъпо, а в подземията на Кийт, Крис, Кърт и Честър има повече живот, отколкото приляга на мъртъвци.
Автор: Райко Байчев
