Фразата "гражданско общество" влезе свръх активно обръщение през 2013-та година. С нея започнахме да обозначаваме вероятно най-важното събитие от историята на прехода - протестите срещу Пеевски. Колкото по-крупен е един протест, толкова по-разнородни могат да са мотивите, които имат озовалите се на площада. Но има и обратната логика: мащабът означава, че обединяващата цел е ясна, споделяна от всички, сигурна. Каква беше тя тогава? Гражданското общество срещу Пеевски.
Ще се застоя още малко при последното противопоставяне, понеже е важно, а и мнозина, надявам се, си го спомнят отлично. Каква бе характерната черта на същото нововъзникнало гражданско общество? Това е много важно: че макар то да има разни партийни пристрастия, не е толкова глупаво, че да ги постави над собственото си присъствие на площада. С други думи: човек излиза на площада с мисълта, че е осъзнат политически субект, който е готов да упражнява контрол и санкция срещу всяко политическо престъпление и разбира себе си като по-висша инстанция от самите партии. И това, струва ми се, е една естествено, здравословно за демокрацията положение. Тогава на всички партийни лица, които се появяваха пред Народното събрание, на Орлов мост и пред Министерски съвет, се гледаше с лека насмешка. Един вид - ето ги познатите плазмодии, които искат да яхната вълната; никога обаче няма да успеят, защото същата вълна надвишава собственото им достойнство.
Превъртаме лентата 10+ години напред и се озоваваме пред едно, може да се каже без всякакво преувеличение, трагично положение на нещата. Да оставим настрани актуалните препирни около сглобката и неизбежната й ротация; те са интересни повече за самия политически елит и прилежащата прислуга от инфлуънсъри, отколкото за нас. Освен ако не сте от онези нещастни хора, които се вживяват в изречения от рода на: "ПП искат Денков да е външен министър, защото иначе нямат излаз към външно политическата обстановка". Та нека се абстрахираме от тези дебати и да се вгледаме от нивото на гражданското общество - то е съвсем занулено. Никой няма готовност да държи сметка на никого. Разбирането за политика отново се завърна към сеирджийско-апатичен модел: традиционният, който по принцип си имаме. Ако възникнат някакви протестни действия, те са предварително инсталирани от геополитическия им ментор; виждаш кои са основните действащи лица, знаеш биографиите, финансирането им, начина им на мислене. Нито един от тях не представлява гражданското общество и не се е озовал на същия протест по волята на индивидуално изградената си нетърпимост. Поглеждаш гостите в сутрешния блок - приблизително същата картина. Старата схема на протест и контрапротест е още по-объркана; откакто управляващи маршируват по жълтите павета, а опозиция размахва знамена на друга държава, мястото за някаква гражданска съвест вече не съществува. Тя живее своя отвъден живот. В него долитат най-различни реплики. Ето някои: "Мазно турско кафе" (Пеевски), "Пеевски се промени за добро" (Лорер), "Не мога да сложа райбер на парламента" (Хазарта), "Аз съм известен като човека с червните линии" (Петков). Струва ви се, че нещата могат да бъдат казани по-добре? На мен също, но никой в отвъдното няма глас да ги произнася.
Автор: Райко Байчев
