Мнозина отдават слабото представяне на Антон Хекимян на причина, която бе очевидна от самото обявяването на кандидатурата. Неясно защо не бе хрумнало на никого в ГЕРБ, че трансферът в "12 без 5" от журналистиката към политиката, и то от най-голямата телевизия към най-голямата партия, отваря куп въпроси и нито един не е от полза за кандидата им. Не че Борисов и преди не е бъркал много сериозно с избора си на човек. Например епичното предложение за Цецка Цачева за президент, която за потрес на всички бе обявена лично от него като "майка на нацията", ще бъде дълго ненадминато. Оттогава, да припомним, давайки подобен шанс на Радев, започнаха всички главоболия на ГЕРБ.
Въпреки че онова решение бе неповторимо по своята абсурдност, не може да се каже сега, че сегашното с Хекимян стои много далеч. Предполагам, че ГЕРБ са тръгнали в тази посока, разчитайки, че познатото телевизионно лице върши винаги чудесна работа и това е начина от твърдите ядра да достигнеш до малко по-широк електорат. В телевизионния жаргон това обикновено се нарича "мечка" - да поканиш "мечка" означава, че гостът ти е човек, който "като мечка" обикаля телевизиите от десетилетие, изтъркан е от има-няма 10-15 години, но въпреки всичко е предпочитан вариант, понеже телевизионната публика е инерционна, а електоралната (такава е скритата надежда) - може би не по-малко. В този смисъл Антон Хекимян също е "мечка", доколкото е човек, чието име знаят всички и то от много време насам. В партията изглежда се е смятало, че това е изключителен плюс на фона на някоя партийна кандидатура; смятало се е, че с познатото телевизионно лице всичко ще си дойде на мястото.
Но към това може да се прибави един интересен извод - вече не просто за неуспеха на Хекимян, но и за неуспеха на телевизионната журналистика. Всъщност, струва ми се, слабата подкрепа за него означава и че много по-малко, отколкото сме си мислили, влияе престижът на неутралната, новинарска, "обективна" журналистика. Тъкмо онова, което най-големите телевизии от години наред налагат; едно внимателно пипане с бели ръкавици около "фактите", което ги провъзгласява не за изключително много важно (каквото те, естествено, са), но едва ли не за единствения свещен смисъл на професията; удрянето в гърдите за "точните факти" е новото "всички гледни точки". Само че по причини, които са интересни и дълги за изброяване, това не предизвиква онази симпатия, която медиите (а и политическите партии в случая с ГЕРБ и Хекимян) си мислят, че им е гарантирана. Българският зрител, читател или избирател продължава да харесва много повече физиономичната, субективната, личната, ако щете дори - патетичната журналистиката. Това не е нито много хубаво, нито прекалено лошо: просто е така и трябва да го регистрираме. Колкото и труден за овладяване да е светът на информацията, колкото и сериозни усилия, професионализъм и отдаване да изисква, по-голямо влияние има не информаторът, а интерпретаторът - ето една констатация, която ми изглежда потвърдена от изборния резултат. Къде е иронията ли? Че с гръмкия си неуспех Хекимян допринесе повече за медийната теория, отколкото за политиката. Един непоискан дар, преди да бъде забравен.
Автор: Райко Байчев
