Някъде, мисля че от политолога Марая Цветкова, бях попаднал на определение, което ми се стори важно - че разговорите за политика са се превърнали в "елитно хоби за глупаци". Дали е елитно, не съм убеден - практикува се твърде масово, за да говорим за отбрана и високоетажна публика, което обяснява и глупаците. Но ключовата дума е така или иначе - "хоби".
Ключова е, защото хобито е нещо едновременно не много сериозно, но и също така обсебващо - нима това не съвпада напълно с отношението ни към политиката? Представата за хобито добре обяснява и странния парадокс, в който интересът към нея е сравнително масов (обсебващия елемент), но гласуването в деня на изборите е с ниска избирателна активност (несериозния).
Идеята за политиката като хоби освен всичко се превърна в нискокачествен сурогат, който остана като остачен продукт от неуспешния ни опит да произведем гражданско общество. Тъкмо то трябваше да бъде противоположното, а и дори противоотровата на идеята за "хоби" - един критичен сбор от хора, които осъзнават себе си като най-мощния инструмент; инструмент, чиято възможност за натиск да всява в политиците и страх, и готовност да се съобразят във всеки един момент с исканията им. Това гражданско общество имаше всички шансове да се установи като фактор: имаше дори една благоприятстваща приемственост между протестите от 2013-та и 2020-та, които сравнително успешно предадоха щафетата.
Ако трябва най накратко да разкажем за същия този граждански неуспех, то новините от последните дни го описват чудесно: на едно място прочетеш, че е много вероятно директно Борисов да е следващ премиер, на друго, че не е изключено това да бъде Пеевски. А дори и да не се възцарят в толкова фронтален стил, е ясно, че за всички други случаи може да се създаде познатото сламено предкулисие.
Подобен крещящ маркер за неуспех обаче не е забелязван с онази нетърпимост, която заслужава. Напротив: политиката е хоби, а партийните запалянковци са повече от всякога. Тяхната работа е да рецитират това, което са чули от партийните си лидери, и, като цяло, да ги обичат. Възприемат себе си като някакви зачислени по страничен път партийни членове и от това изпитват комфорт, който ги радва, а би трябвало да ги потиска. Никога преди не е имало толкова много партийни подкасти, партийни инфлуънсъри, партийни канали на влияние, дори партийни смешки; едно клаустрофобична среда, от която всеки излаз е предварително блокиран. Разбирането на политиката като хоби създаде хобитите на прехода - политически фенове, които със смайваща готовност са решени да служат на партийния си елит, и ще го правят до край, и до крах. Той не е далеч и завършва с "my precious".
Автор: Райко Байчев
