Има една жена, която всички са виждали. Тя е онази, мръсната, която храни кучетата и спи с тях. Понякога си говори сама, но винаги говори с тях. Никой не знае името ѝ. Тя също го е забравила. Няма документи, няма собствена история, няма дом, няма приятели и близки.
Има и един мъж, който винаги стои на ъгъла и проси цигари и пари за кафе. Неугледен такъв, малко странен. Живее някъде в квартала, но и неговото име е незнайно.
Такива хора има много – това са онези – безименните, самотните хора, често психично болни, останали без семейство и приятели, без никой, който да знае, че са там, че съществуват.
Има и едни други хора. Те са хора с човешки имена и истории. Също малко странни. Тях ще ги познаете навсякъде – те са онези, които не само ще станат в трамвая, но и ще придружат старицата до дома й. Ще вдигнат паднала вилица, минавайки край вашата маса и ще повикат сервитьора да ви я смени. Ще ви кажат наздраве ако кихнете и ще ви подадат кърпичка. Имената им не са най важните. Сърцата им са тези, които имат значение. Тези хора имат огромни сърца. Това са социалните работници от услугите на ГИП-София.
Когато ме питат какво работя, трудно обяснявам. Мисля, че това което правим е далеч отвъд понятията „грижа“, „помощ“, „подкрепа“… По-често сме събирачи на истории. Историите на онези, безименните. Така те стават хора, стават Човеци с име. Онези, социалните работници, имат място за тези истории - за това са им големи сърцата – слагат в тях историите на безименните, надписват ги и ги съхраняват. Дълго, понякога завинаги…
Ето това правят социалните работници в услугите на ГИП- София. Назовават хората по име. Понякога са единствените, но винаги са там. Така жената от първия параграф се превръща в Мария, а мъжът – в Иван. Социалните работници знаят техните истории – онези, предишните, за топлият дом и двете деца на Мария, преди да се разболее. За професионалните й успехи, като музикант. За мечтите на Иван да има жена и дом, където някой да го чака. Но те знаят и другите истории – онези, за които трудно се говори. За страховете, за самотата, за отчаянието, за желанието да ги няма.
Социалните работници от услугите на ГИП-София са единствените, които ще страдат, когато Иван и Мария страдат, но и ще помнят техните рождени дни и ще ги празнуват с тях. Ще търсят дом на Иван и ще познават кучетата на Мария по име. Ще са единствените, които ще отидат на тяхното погребение, и дълго ще крият сълзите си, защото не са могли да ги спасят от желанието им да ги няма.
Има, разбира се и много щастливи истории. Как без тях? Те също са в сърцата – историята на Катя, Митко, Женя, които успяха да си намерят работа и се справят отлично с нея. Историята на Ива и Веско, които живеят заедно от година и са щастливи в споделеността си. Тези истории се пазят грижливо – като чупливи коледни играчки. Почти никога не говорим за тях, защото се страхуваме, че по този начин ще ги унищожим. Ще съборим коледната елха и магията ще изчезне. Защото знаем колко крехко може да бъде това щастие. Нужно е много малко то да бъде разрушено.
Много шум се вдигна напоследък около закона за социалните услуги. Как той щял да даде власт на НПО-тата да прокарват чужди ценности. Как същите тези НПО-та безконтролно ще харчат едни пари, за да вземат децата на България и да ги карат къде ли не. Толкова много шум се вдигна, че новият социален министър се уплаши и каза, че отлага влизането му във сила и обеща, че ще се преразглеждат спорните моменти в него.
Какво ли ще означава това, чудим се ние от ГИП-София? Означава ли, че вносителите на закона знаят имената на безименните и техните истории и знаят как да ги пазят по-добре от онези със сърцата? Означава ли, че държавата, с нейните инструменти ще се погрижи за същите тези хора? Едва ли! За нас това означава единствено, че всички тези хора се страхуват. Страхуват се да научат имената на безименните, страхуват се да ги погледнат в очите. Защото трудно ще отминат без чувство за вина. Защото, когато омразата е споделена, та е оправдана. Когато омразата, обаче е подкрепена от политически актове или бездействие, тя се превръща в геноцид.
За това, ние от ГИП-София, не смятаме да се откажем лесно от услугите си. И не за да прокарваме чужди ценности, а да съхраним именно тези, чисто човешките ценности, където семейството, мирът и сигурността са на челните места. Нашите социални работници са семейство на 200 души, понякога единствено. Ние ще се борим за всеки един от тях! Ще се борим заради хората и заради техните крехки и чупливи истории, които пазим в сърцата си.
Автор: Валентина Христакева
Валентина Христакева е изпълнителен директор на фондация Глобална инициатива в психиатрията – София (ГИП – София).Фондацията работи за постигане на една обща цел: популяризиране на хуманна, етична и ефективна психично-здравна грижа в световен мащаб. Създадена е през септември 2002 г. като регионален офис на ГИП – Холандия за страните от Югоизточна Европа (ЮИЕ) и оттогава до днес работи активно за реформиране на психично-здравната система и повишаване качеството на живот на хората, живеещи с психична болест в региона. През декември 2004 година, ГИП – София е пререгистрирана като независима организация. ГИП – София изгражда в Благоевград първия в България комплекс за психично-здравни услуги в общността, с мрежа от психосоциални услуги. Създава и първия за столицата Комплекс за психично-здравни услуги в район Слатина. В комплекса работи мултифункционална система от психично-здравни услуги в общността, предлагаща Защитено жилище, Дневен център и Информационен център за психично здраве за подпомагане на адаптацията и реинтеграцията в обществото на хора с тежки психични заболявания. ГИП-София създава по международен проект и първия в България „Колеж за овластяване“, предназначен за обучение и реинтеграция на хора с психични страдания и със затруднения в комуникацията.
