Хубаво е да не се правим на ударени, лошото е, че го правим непрекъснато. Може би само от Радан Кънев могат да се чуят справедливи и верни критики в момент, в който някой трябва да се осмели да ги назове. Докато равносметката на Кирил Петков и Николай Денков бе да се покажат в гората с бели ризи във видео, което изглежда като смехотворен микс между заложническа драма и самодивска стилистика, е важно да теглим чертата по отношение на някои особености на "сглобката" - дума, която и без политическия си контекст, звучи отблъскващо още на фонетично ниво. Защо предизвикваше масова неприязън? Предположение за близост: струпването на първите три съгласни "с", "г" и "л" твърде много прилича на звука, който човек издава при гадене; същото гадене предизвикваше и струпването на подписите на К.Петков, Х. Иванов, Бойко Борисов и Делян Пеевски един до друг. Различен тип "съгласни". Резултатът? Резултатът е, че сега подписите на Борисов и Пеевски стигат.
Нека припомним също, че сглобката създаде много глашатаи. Това бяха онези досадни и амбициозни анализатори, които бяха впрегнати в задачата да превърнат необяснимото в обяснимо, грешката - в правда, отказът от онова, което си обещал на собствените си избиратели - в гениален стратегически ход. В най-широк смисъл това означаваше да обяснят защо философията на Кристиян Таков трябва да завърши като тактика на Лена Бориславова (авторът на думата "сглобка). При повече години в журналистиката човек се наглежда на всичко, но остават и изненади - последната година роди нов вид лакеи, които бяха непознати досега; хора, които хвърлиха всички сили в сферата на мисълта да създадат хлъзгавото чудовище, което да описват непрекъснато като успех. И въпреки че малкото от тях, останали с малко здрав разум, рядко правеха уговорката, че сглобката "ще има цена", го казваха повече от кумова срама и дълбоко в себе си не вярваха, че ще я платят.
Кой беше най-епичният момент, свързан със сглобката? Да припомня: това бе есента на 2023-та. Тогава Даниел Лорер изрече знаменитото изречение - че Пеевски се е променил за добро. Няма защо да се лъжем, поне онези, с които сме делили един и същ площад през 2013-та година: тези думи бяха още по-голямо падение от едновремешното предположение на Станишев, че господин Пеевски е изпитал катарзис. Защото Станишев поне се беше хвърлил на амбразура, която пазеше години наред и не се бе опитвал да изгражда имидж на политик, който има за цел да се противопоставя на задкулисието.
Каква бе съдбата на Лорер? Припомням: партийно мъмрене от Ицо Хазарта (максимумът на едновремешното му бунтарско настроение), колкото да не е без хич. И голямата награда - номинация за евродепутат. Само че за пореден път Лорер не осъществи основния замисъл на появата си в политиката - друг, признавам, все още не съм забелязал - да получи важен пост. Хубаво е този момент с "Пеевски се променя за добро" да се запомни - авторът на знаменитото изречение наистина влезе - но не където искаше, а в историята. Тя има вкус към абсурдите.
Автор: Райко Байчев
