Не само, защото тече предизборна кампания, а понеже от 20 години върви депресия от провала на българския футбол, мачът на България със Северна Македония се превърна в страшно напрегнато събитие. Напрегната футболно: победата срещу невероятните отбори на Гибралтар и Северна Македония, носители на гигантски футболни традиции, донесе такива надежди, каквито навремето идваха поне от класиране за Мондиал. И напрегнато политически: понеже българският химн бе освиркван от македонските фенове, Слави Трифонов предположи, че тези фенове са, видиш ли, представителна извадка от северномакедонците, така както навремето други ни натякваха, че расистките простотии от мача с Англия идват от представителната извадка на българите.
Както тогава, така и сега, ние плахо твърдяхме, че все пак става дума за средно малоумна конфигурация от обичайните тъпанари, чиито общ сбор от коефициента за интелигентност не надхвърля сбора от номерата на фанелките на халфовата линия. И че такива фенове присъстват във всички агитки по света, без значение от развитието на държавата и нейните политики; в някакъв смисъл константа на слабоумието, световна закономерност. Изглежда обаче, че ще трябва да пренебрегнем подобни наблюдение, които не споделят различни футболно-политически връзки и упорито предлагат известно разграничаване. Разбираме: може да е вярно, но така не е интересно.
Очертава се да наблюдаваме нещо друго: левско-цесеказация на националния отбор по футбол. То ще рече: примирение, че дори да не може да се надделее над големи футболни сили, така както "Левски" и ЦСКА се провалят дежурно срещу голям европейски клуб, в това вече няма нищо фатално. Понеже големият и по-важен сблъсък вече ще е по махленско-балканска линия - дали сме успели да набием македонците, дали сме успели да разкажем играта на сърбите, можем ли да праснем румънците и - това би било равносилно на трофей - да бием хърватите. Свършим ли тази работа, изгреем ли на върха на балканския футбол, значи броим всички максимуми за постигнати. И по някакъв начин, както предлага Слави Трифонов, в надбягващите се фигури по терена ние можем да провиждаме надбягващите се Корнелия Нинова, Бойко Борисов, Тошко Йорданов, а ако напънем въображението си, да видим дори междусъюзническата война и други исторически сблъсъци.
Подобна провинциализация е твърде характерна; принципът, че няма нищо по-хубаво от това да си "цар на село" лесно се включва особено тук. Остава само да се затрият спомените, че е било възможно 11 души да излязат срещу Германия и Аржентина не просто със самочувствие, а с истински и красив балкански цинизъм, който настоява, че що пък да не ги опукаме; и действително да ги опукаме. Но нека забравим за това - голямото дерби е вече с македонците, понеже с тяхното влизане в ЕС най-сетне бихме могли да имаме конкуренция за всякакви последни места, които ни омръзна да оглавяваме и след люта битка - футболна и политическа - поспорим за предпоследното място и ако случайно се окаже наше, го избродираме върху герба. Това се казва дерби, това се казва триумф. Нещо като плонжа на Лечков, който лети не към германската мрежа, а към много хубав, много интересен, много вълнуващ и важен; - гьол. Гол де.
Автор: Райко Байчев
