През седмицата избухна един конфликт, който остана сравнително незабелязан. В свое интервю в сутрешен блок Божидар Димитров заяви, че не би наредил Райна Княгиня сред великите жени в българската история, защото тя не била направила нищо особено, "само е ушила едно знаме".
Това разгневи жестоко хората в Панагюрище, а кметът излезе с официална своя позиция, защитавайки подвига на Райна Попгеоргиева.
"Какво ли е направила Райна, която народът нарече „Княгинята“? Да, ушила е едно знаме. Главното знаме на IV-ти Революционен окръг по време на Априлското въстание. Ушила е това знаме, но преди това е целунала кръста и Евангелието и се е заклела със страшната клетва „Свобода или смърт“. И не само го е ушила, а го е и развяла, сама, по собствен избор. Хайде сега, представете си я: XIX-ти век. Тя – жена, девойка, 20-годишна. Възпитана в патриархално семейство в градче на Османската империя, баща – свещеник. На площада, яхнала кон, препасана със сабя и револвер. Развява знаме. В името на бунта, в името на свободата", написа кметът Никола Белишки, подкрепен бурно за тази своя реакция от съгражданите си.
Този казус повдига старата тема за историческата ни чувствителност и историческата истина. А това са неща, които не винаги се припокриват.
Всяка патриотична и националистична доктрина стъпва върху пропагандата, която на моменти се налага да изкривява историческата истина. На този фон ние масово приемаме това, което звучи добре, и което някой друг ни казва, без да считаме за нужно да положим усилие и да проверим истината.
Военният кореспондент Джанюариъс Макгахан е категоричен и всепризнат приятел на България. Репортажите му след Баташкото клане, описващи с раздираща искреност и емоция турските зверства, стъписват цяла Европа. На Макгахан отдавна е отредено високо място в българската история и никой никога не се е съмнявал в неговия професионализъм и в достоверността на думите му, защитаващи поругания български народ.
В същите тези репортажи Макгахан говори и за Райна. Интервюира я и разказва съдбата й. И писмата му са суров исторически извор, не пропаганда. В тях той описва как, по разказите на самата Райна, се е случило нейното участие в бунта:
"Както се види, Райка не е вземала никакво участие в приготовлението на въстанието.
Нейното изкуство в ръкоделията било всекиму познато и затова на нея искали да поръчат да ушие знамето на въстаниците. Подбуждана от просбите, заплашванията, а може би и от надеждата, че въстанието ще бъде сполучливо, Райка, най-сетне, се съгласила.
От църквата въстаниците отишли при Райка и обявили ù, че
тъй като тя е ушила знамето, то длъжна е да го пронесе през градеца начело на отряда. Тя се отказала, но те
я хванали, покачили я на кон, турнали в ръцете ù знамето и така тръгнали в процесия с гръмко пеене".
Историята на Райна Попгеоргиева е класически пример за историческите мистификации, които приемаме за чиста монета, и които ни "палят фитила" и днес, въпреки че историческите извори са достъпни за всеки.
Божидар Димитров не е прав да принизява приноса на Райна Попгеоргиева. По какъвто и начин да се е включила тя в националноосвободителното движение, учителката от Панагюрище е платила цената. Тя е изтърпяла издевателствата на турците, гаврите в затвора, и е продължила пътя си на достойна българка, дала на страната си много. И този нейн подвиг трябва да уважаваме.
Не са прави обаче и гласовете на кръвна обида, защото те се включват в хора на историческото преиначаване, което не е полезно никому. Райна Княгиня не е онази жена от песните, която с бойна стъпка е станала част от бунтовниците, ушила е по своя воля знаме и го е развяла сред народа, а след това гордо се е изправила пред турците и е заявила: "Щете ме колете, щете ме бесете, аз уших байряка".
Вероятно всеки народ "напомпва" по подобен начин историческото си самочувствие, но е време да се запитаме дали това всъщност ни помага. Спорим, караме се, обиждаме се за неща, които дори не са се случили. Създаваме изкуствени конфликти заради истини, които всъщност не са истини...
Ако попитате случайни хора на улицата, вероятно мнозинството от тях ще отговорят, че килирицата е написана от Кирил и Методий, които даже са българи. А нито едно от тези неща не е вярно.
Ако ги попитате, вероятно ще ви отговорят, че богът на прабългарите е бил Тангра. А за това доказателства няма.
И ако ги попитате, ще ви разкажат и за смелата бунтовничка Райна Попгеоргиева, която всъщност е била принудена от своите да ушие едно знаме и да го развее.
Историческата памет и идентичност са изключително важни. Те са нещо, за което си заслужава да се борим и да защитаваме. От тази енергия обаче има полза, само ако е в името на истината. Когато не е, силата ни отслабва в ненужни конфликти.
Автор: Десислава Любомирова
Още: Неблагодарният евроатлантизъм: Ново начало, стар край
Още: Борисов и фабриката на девети
