Визитата на Кирил Петков в Скопие предизвика у нас разделение, почти равно по сила на това между "за" и "против" ваксините. Наред с дежурните кибици и всичко знаещи мрънкялници се изказаха и дипломати, както и експерти, ползващи се с авторитет.
Основният упрек към премиера беше, че не е отишъл да сведе глава пред Гоце Делчев. И че е първият български премиер, който не го е направил. Другият беше, че е обсъждал възможностите за директни полети между София и Скопие. Ако за първата критика можем да дебатираме, то втората е просто търсене на теле под вола. Защото авиовръзка е хубаво да има, даже е задължително. Голяма глупост е до Скопие да се лети през Виена и стъпките в тази насока ще донесат само ползи, те не са в ничий ущърб.
Нека да поогледаме от всички страни първия упрек. Той прерасна в обвинения в "дипломатическа дилетантщина" и "политическа грешка". Оттам насетне беше доста лесно, типично по нашенски, да обявим цялата визита за "безсмислена" и "безплодна".
Тоест, ако беше се поклонил Петков пред Гоце, нямаше да е безсмислена ли? Една организация пък настоя премиерът да се поклони и на Григор Пърличев. Представяте ли си ако премиерът беше решил визитата му да се състои от поклонения? Стотици са нашите исторически светини там, ама дайте да се държим сериозно, скъпи сънародници.
Гоце Делчев е историческата фигура, заради която най-яростно, и то десетилетия наред, се държим за гушите с братята край Вардаро. Видяхме с какъв резултат завършиха многомесечните дискусии в българо-македонската историческа комисия - с нулев!
Бидейки български премиер, дошъл на крака във враждебно настроено Скопие, най-глупавото нещо, което можеш да направиш, е да зачекнеш темата за Гоце. По какъвто и да било начин.
Има една максима, валидна за хората, но също толкова валидна и за нациите - докато гледаш назад, няма как да вървиш напред. Твърде дълго и твърде болезнено е нашето взиране в Македония. Колко още жертви трябва да дадем и колко още години трябва да минат, за да намерим верния път и да предложим работещо решение?
Разбира се, историята е изключително важна, върху нея стъпваме, когато градим настоящето, но защо решихме, че Петков е загърбил историята? Той просто отиде с идеята за ново начало. Много точни думи и много навреме казани. Всичко, което забъркахме и омазахме до ден-днешен, иска ново начало. Другояче просто няма да стане.
Лично аз, например, бях изцяло против признаването на Република Македония преди 30 години. В бетонирания ми възглед това изглеждаше като предателство към националния идеал. Защото признавайки държавата, няма как да не признаеш нацията и езика, както и територията. И си дотам с "Македония е българска". Дотам!
Оказа се, че признаването е правилен ход. И че всъщност няма друг. Поне към онзи момент. И дипломатически, и геополитически, и всячески. Ето, признах си един грях. Нека да си признаят и тези, които днес се смеят на Петков - какво точно са направили преди 30-40-50 години? И защо днес резултатът е такъв? Да, външни влияния, добре. А нашето собствено влияние? Какво постигнахме, освен да ни мразят от все сърце? И ако едно поведение не е работещо, защо да не се потърси друго, трето и четвърто, докато се намери правилният взаимно приемлив тон?
В някои неща опитът не е толкова важен, колкото смелостта, визията и действията. Защото докато ние, умните, се наумуваме пред компютрите, макетата си действат, имат си лобита навсякъде, където поискаха. А на нас сърби и гърци ни се хилят зад гърба не 30, а 75 години.
Да, много сме умни. И сме си такива открай време. Само дето сме безпомощни и скоро ще го разберат дори непознаващите в детайли драмите ни с Гоце евробюрократи.
Играта на Петков е много проста - ако не си симпатичен на някого по едно направление, намери начин да станеш по друго. Покажи му какво може да спечели и как заедно ще си бъдете полезни. И омразата ще е дотам. В политиката не е много по-различно от бизнеса. Дори може да се каже, че политиката вече е бизнес. И правилата са същите, и очакванията.
Учудващо е колко хора не проумяха искането на Скопие да употребяваме само Северна Македония като название. Повечето коментираха отпадането на "Република". Всъщност подтекстът може да е друг - да спрем да ги наричаме "македонци", а страната им "Македония".
На нас, разбира се, ни е трудно. България има три компонента - Мизия, Тракия и Македония. И благоевградчани също са макета, всички знаем това. Но ако това е отстъпката, която трябва да направим, какво пък - ще си казваме Северна Македония. И без друго онази, другата, е само в историята. Пролятата кръв е достатъчна.
Нещата, които трябва да вървят успоредно с мениджърските идеи за общ бизнес, са спиране езика на омразата и затваряне на историческите спорове. И да помним, че няма как да ни се отнеме нито Гоце, нито Ляпчев, нито Симеон Радев, нито стотиците герои, политици, писатели и учени, произхождащи от едновремешна Македония и имащи се за българи.
Ако наистина имаме толкова талантливи дипломати и експерти, нека да предложат двустранно приемлива формулировка, с която да се затвори този болезнен въпрос. Не да се реши - това очевидно не е възможно. Просто да се затвори. Нещо, което Петков се опита да направи със своето "ново начало".
Също доста придирчиви и неоснователни са критиките към изказването му за фашизма. Ами да, прав е - има фашистки режим, който властва в редица страни по времето на Втората световна война и не е редно да се свързва името на България с него. "Да няма език на омразата, но нещата, които са исторически факти, да бъдат такива, каквито са", казва Петков. Какво неясно има и кое точно е отстъпление в тези думи?
Тук ще отворя една скоба. По стечение на обстоятелствата и поради силен мой интерес детайлно познавам момента, в който България застава на страната на Германия във Втората световна война. Данаил Крапчев тогава издава вестник "Зора", на чиито страници пишат Симеон Радев, Димитър Талев, Иван Хаджийски и цяла плеяда светли умове.
Самият Крапчев е роден в Прилеп и целият му журналистически път е посветен на българската национална кауза. Той приветства присъединяването ни към Германия не само защото по онова време ни е разрешено да "си вземем" Македония и не само защото е родом от там. За него икономическото благоденствие на България минава през тези земи. През пътища и жп линии, изградени там и свързващи ни с други пътища, страни и пазари. През училища, в които да се учи български език. И през подкрепа на все още наличното чисто българско население.
Нашето влизане в Македония завършва безславно. Най-вече заради Великите сили, които си гледат интересите, а не целостта на някакъв си там балкански народ. Цялата драма е описана в дневника на Богдан Филов - оригиналът се пази в научния архив на БАН. Там Филов е документирал всичките си разговори с Ц., както той нарича Борис Трети, както и срещите си с чужди дипломати. Собственоръчно е нанасял с писалка приписки на немски език. Всичко е документирано от 19 март 1939 г. - кога, с кого и какви точно разговори са водени за мястото на България във войната. Същият дневник има и по-съвременно издание под редакцията на Илчо Димитров. Нека като говорим за история, да отчитаме реалностите - тогава са били такива. И може би е време да обясним къде е заровено кучето, за да продължим напред.
Та Крапчев е обявен за фашист, защото слагал Хитлер на първа страница. Ами Хитлер е владеел Европа, къде другаде да е, пък и всички вестници са ставали и лягали с Хитлер в онези години.
Както и да е. Крапчев първо е убит, после е съден от Народния съд. Има го в списъците за ликвидиране, които бойните групи на компартията съставят - това пък е документирано в мемоарите на Цола Драгойчева. И твърде много детайли сочат, че е екзекутиран. Датата е 10 септември 1944 г.
Данаил Крапчев оставя името си неопетнено с национален позор и предателство, но е най-яркият пример за това колко светли умове, български умове, погинаха заради един неосъществим идеал или по-скоро фикс идея.
Ако гледаме напред, нямаме интерес да граничим с враждебно настроена държава. Нямаме интерес тя да е извън ЕС. Такъв интерес имат Русия и Сърбия, които със задоволство приемат нашето запъване и дори го поощряват чрез своите рупори. Индиректно. Нещо като "отстоявайте си миналото".
"Македония е наша" в Скопие звучи така, както в София звучи "Луно, Луно, земьо макенодска". Само дето на нас ни е смешно, а те ни мразят. Реалността сега е различна от онази по времето на Крапчев. Различна от времето на комунизма. Различна и от момента, в който Югославия се разпадна.
През 2022 година имаме много по-важен проблем от миналото и той се нарича бъдеще. То не бива да се гради върху омраза, нито върху химери. И наистина трябва да е ново начало.
Автор: Евелина Гечева
*** Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на редакцията на Actualno.com.
Кратка позиция от главния редактор Ивайло Ачев: България не бива и не може да отстъпи от правата на етническите българи в Северна Македония именно заради пролятата кръв. Отричането на съществуването на тези българи е немислимо! Да не забравяме броя на взети български паспорти от толкова много граждани на Северна Македония. Той не може да бъде обяснен само с желание за ЕС - защо тогава не търсят такива паспорти в Гърция и Сърбия? Отговорът поне за мен е, че много по-лесно доказват български произход!
