Много критика се изля върху хората, които само гледали как пребиват 18-годишния Тодор от Враца и снимали.
Действително, сейрджийството е отблъскващо. Действително, ако всички се бяха хвърлили срещу двамата братя, момчето можеше и да е живо днес. Само че това са оптимистични и розови представи. Неприятната действителност е, че ни е страх. И това е напълно оправдано. Защото отдавна животът ни е научил, че оцеляването е свързано много повече със снишаване, отколкото с опълчване.
Убийството на Тодор ще е само поредното доказателство.
Ако той беше се заключил в колата или беше дал газ, сега щеше да е жив. Ако можеше да пропуска покрай себе си чуждите обиди, сега щеше да е жив. И ако беше побегнал, вместо да се изправя срещу нападателите си, сега щеше да е жив.
Той обаче направи своя избор - да прояви смелост. Така, както я разбира. Дали е "правилно" да си смел и да умреш или да замълчиш и да останеш жив, е прекалено сложен въпрос, чийто отговор всеки намира за себе си.
Нека обаче не бъдем лицемерни.
Не е срамно да искаш да живееш и да не се излагаш на смъртна опасност. Да, на всички ни се иска да сме смели или поне така да мислим за себе си. Но масово не сме. Масово ни е страх. И масово бихме отминали следващото меле на улицата, защото не искаме утре да погребват нас. "Ама аз имам деца", "Ама аз съм стар вече" са само оправдания. Който уважава стойността на понятието смелост, трябва да бъде честен пред себе си и да признае, че е много вероятно, ако той беше на злополучната улица във Враца, също да не се намеси. Може би нямаше да снима с телефон, но нямаше да отиде да разтървава биячите.
Не знам кога станахме така страхливи. Не знам и защо. Не знам и дали е нормално или не и дали е правилно или не. Защото всички се възхищаваме на предците ни, предпочели смъртта пред това да дадат вярата си, но ако по тези места днес има българи, потомци на онези герои, е заради всички други, преклонили глава и останали живи.
Всички питат защо младите мъже бежанци не си стоят в раздираната от война и насилие Сирия, за да се бият и да я защитават, но никой не си признава, че ако тук почнат да падат бомби, да стрелят и колят, същите тези съдници ще са първите избягали.
Много обичаме тази представа за себе си - че вероятно сме по-добри, по-смели, по-издръжливи. А истината е, че не сме. И когато нападаме другите, нека се замислим имаме ли наистина право.
Да критикува безучастните минувачи във Враца може само онзи, който знае, че за непознат човек, в името на справедливостта, би отишъл и би рискувал сам да бъде пребит или убит. Поклон пред такива хора. Всички останали трябва да замълчим.
Автор: Десислава Любомирова
