Добре де, не ви ли омръзна вече? Не ви ли омръзна да хабите енергия, без всъщност да сте наясно защо? Наистина наясно, а не защото някой си казал нещо във Facebook, по телевизора или в кръчмата.
Като Стратегията за детето. Ей, ако така се хвърляхме по други основополагащи въпроси, наистина щеше да е земен рай пустата България. Въпросната стратегия е документ, който подлежеше на обсъждане. Повтарям – на обсъждане! Потретвам – на обсъждане. Обсъждане означава някой да предложи нещо, друг да каже дали го подкрепя или не го подкрепя, защо не го подкрепя, да предложи друго, после да се търсят допирни точки и да се приемат само неща, по които има обществен консенсус. И дори тогава, когато една стратегия бъде приета, тя не се превръща в закон в пълния смисъл на думата – тя е план, с който да се гонят поставени цели, но ако те не бъдат изпълнени, в никакъв случай от това не следва санкция т.е. наказания, както се случва при закона. Или като за изперкали тролове – няма да ви вземат децата от социалната полиция – нито в България, нито в Норвегия! Най-малкото защото в България социалните работят за дори под минимална заплата, а за толкова въобще не си мърдат пръста, докато на Норвегия децата в България са ѝ през белите нощи!
Но заради неистовия вой във Фейсбоклук на хора, които рядко обичат да използват мозъка си, този процес на обсъждане беше спрян. Защото, Началника брани остатъците от рейтинга си също толкова неистово – освен да събира партии и партийки с отдавна напечатани политически некролози, събира и лайкове във Facebook - от който върже, а не останаха много, които да вържат. Така сега останахме без план за бъдещето на бъдещето си. Но в България за нищо нямаме план, така че какво пък толкоз – за някакви си там деца дали ще правим план как да ги направим пълноценна част от обществото, как да ги образоваме, как да ги пазим да са здрави, няма никакво значение. То и какво да правим план за едно прогнило общество ...
Всъщност не е да нямаме съвсем план за нищо. Имаме за едно нещо – да се тръшкаме по милиард пъти в социални мрежи и в политическия ни живот дали Русия или САЩ са ни виновни и да бродим по пътищата на историята, че да се убеждаваме взаимно кой е виновен, без всъщност да проумяваме. Не са те – ние сме си виновни. Виновни сме си, защото даваме да ни водят хора, които получават на баницата мекото или от Изток, или от Запад. А Русия и САЩ просто си пазят интересите – както са правели винаги. Но вместо да го разберем, все още голяма част от целокупното ни общество продължава да се връзва на номера "фили и фоби". А го прави, защото не можем да погледнем напред – ние все се оглеждаме по чии стъпки да вървим, вместо да тръгнем по свой път. И как да тръгнем - не искаме дори стратегия да си начертаем накъде да вървим!
Автор: Ивайло Ачев
