На какво отгоре Тити Папазов разказва толкова горд от себе си историята, в която се е проявил като насилник в далечното минало (далечно е за онзи, който не е преживял травмата, но винаги близко за другия), не е съвсем ясно. Но тази една неяснота тук се припокрива с другата: че цялостно не ми е ясно защо Тити Папазов винаги е принадлежал на т.нар. "хайлайф". Осъзнал съм, че е част от онази вездесъща инерция, с която едни и същи телевизионни образи подскачат от предаване на предаване и от риалити на риалити, а накрая всички се събират пак - да ги видиш за енти път в "Черешката на тортата" и да похапнат, докато ти ги послушваш. Забелязал съм само, че за да се сдобиеш с такъв тип популярност, трябва да си носител на нещо много отличително: единият винаги плаче, другият винаги се поти, третият винаги крещи, четвъртият е изтрещял по някакъв нов, вълнуващ и непознат до този момент от историята на изтрещяването начин.
Но имам наблюдения за друго; за самият Тото, който изслуша историята на Тити за завързването, подстригването, мъчението - и я озвучи с невероятен хилеж. Погрешно този влогър е обвиняван, че е привърженик на насилието. Не е, въобще, защото не е привърженик на нищо. Вместо това той е илюстрация, и то най-фрапантната илюстрация на една нова и популярна тенденция. Тя гласи: каниш известен човек и понеже той е известен, каквото и да каже, ти трябва да избухваш в бурен, проточен и истеричен смях.
А дали казаното е смешно? Това е най-малко важното, то е от нищожно значение. Гостът направил нещо с някви мутри през 90'те? Държиш се за корема, не издържаш на нещо толкова забавно. Завъртял бърза схемичка и излязъл на плюс? Лошо ти е, залягаш под масата, лекарски екипи те свестяват, не си се смял никога така. Папазов гордо разказва за престъплението си? Той е Тити, ти си Тото, разтворете заедно анимационна уста и се побъркайте заедно на тази смешка. Представете си смешката да беше за Тита.
Мъчения, мутри, изневери, кражби, няма значение - всичко е смешно, по подразбиране и по задължение. Но колкото и да залиташ от смях и да си съсипан от невероятния хумор на събеседника, трябва да запазиш форма за друго - през цялото време ловко да жонглираш с продуктовото позициониране, заради което се прави основно и цялата работа. Към височайшия гост трябва да има безгръбначен култ. Той е невероятен пич, каквото и да прави, все е страшно интересно, ти си там, за да му дадеш възможност да каже всичко, което го вълнува, пък ти после да го нарежеш на шортове и да си правиш гледанията; за такава хубава сделка става дума.
А сега и един опит за свързване на привидно далечни ситуации. Това, което Тото прави, всъщност съвпада с още един жанр, уж крайно различен - политическият. Нека се досетим колко от политическите влогъри, например, въобще са влизали в пререкания със събеседниците си? Не става ли дума и там за същото - че влиза геополитическото гуру в студиото и господин ютюбърът вече пръхти от радост, че петте опорни точки, които обслужва, ще бъдат обслужени съвсем чудесно - за радост на него, гуруто и публиката. И оттам започват да се задават не точно въпроси, а приятни и леки насоки, които да дадат възможност на гуруто да се развихри, без въобще да бъде засичан, питан, контриран; онова, което принципно журналистиката трябва да прави. Само че на никой не са необходими вече подобни главоболия. Понеже от отсрещната геополитическа страна се прави същото: там полюсният гуру се е развихрил при пак толкова услужлив водещ и никой не си губи времето с въпроси, които да поставят тезите му на изпитание.
Та и в двата случая - на безгръбначните лайфстайл интервюта и безгръбначните политически, се плаща цена. Тя струва много по-скъпо от печалбите, които водещите инкасират. И цената е: разликите между добро и зло да бъдат размити, никой да не пита за тях. Идеалните условия, в които насилието - от битов до военен характер, процъфтява най-лесно.
Още: Остригана и оставена вързана за парното: Ето какво спести в разказа си Тити Папазов
Автор: Райко Байчев
