Темата с емиграцията е болна за България. Не защото се случва само при нас, но защото от десетилетия развиваме у себе си страха, че се затриваме като нация, че изчезваме, че всички умни и способни хора бягат зад граница, а тук остава само "лошият материал", заради който България е обречена.
По последни данни на Държавната агенция за българите в чужбина сънародниците ни извън пределите на страната са към 6 - 7 млн. - 3 млн. предимно икономически емигранти в различни държави и още 3 млн. в традиционните ни исторически общности.
Данните за диаспората винаги се приемат със смесено чувство на паника, съжаление и нихилизъм. Паника, че страната ни се обезлюдява, всички мозъци изтичат навън и до 50 години тук няма да има никой, освен циганите. Съжаление, защото всичките тези хора са могли да се реализират у нас, ако ситуацията беше по-добра. Нихилизмът се включва последен, обявявайки финалния извод, че да, може и да е жалко, но тъй като тук нищо не става, емиграцията действително е най-доброто решение.
Крайно време е България да се оттърси от тази травма. Емиграцията е естествен съвременен процес, характерен за почти всички държави. България нито е толкова малка, нито е толкова изгубена кауза. Дания, Финландия, Естония, Люксембург, Исландия са само едни от многото изключително добре развити страни с население по-малко от българското. Много често качествените натрупвания са важни, не количествените.
Затова е добре да превържем най-после раната на емиграцията и да престанем да гледаме навън към митичните "българи в чужбина". Зад граница изтичат не само мозъци. Много кадърни и перспективни хора пък всеки ден избират да останат в родината си и да изградят живота си тук. Щастието е неприкосновено право и всеки трябва да го преследва там, където иска. Който не е способен да го намери тук, е хубаво да отиде в страната, която е избрал. В това няма драма и е време да го разберем.
Да, безкрайно тъжна е съдбата на хилядите семейства, разделени от границите и виждащи се само по празници и по Skype. Зад всяко решение за заминаване стои отделна човешка съдба със своята истина и своите търсения. Всички тези хора обаче цял живот са правели избори, които са ги довели до това решение. И е редно да поемат отговорност за тях. Всички други българи, които избират да останат в България, не са някаква особена, специална, привилегирована група. Те са същите като онези, избрали да заминат. Но са намерили начин да се реализират тук. Защото има как. Просто не всеки избира този път.
Нека не влизаме за пореден път в режим "жалейка" заради новите данни за диаспората. България трябва да бъде напусната от всеки, който го иска. Няма проблем да останем 5, 4, 3 или 2 млн. души. Има богати държави, които се справят и с по-малко. Ако обаче останем такива, които истински вярват, че има светлина в края на тунела и са готови да вървят към нея, България ще излезе от сенките.
Пътят на всяка една просперираща държава е бил труден. Всеки един такъв народ несъмнено е минавал през тежки времена, през лишения и през борба. Българският народ не е по-различен и на него ще му се наложи да извърви същия път. Има хора, които не искат да чакат или които са загубили надежда. Затова избират да отидат във вече подреден дом. Останалите ще трябва да подредим дома си сами. И двата избора са правилни и в тях няма нищо драматично. Но е важно всеки да реши за себе си от коя страна на границата иска да бъде и да защити този избор.
Автор: Десислава Любомирова
